Лицето

За разлика от тях бунгалото на триокия урод се намираше зад полуизсъхнала тревна площ, обрасла по краищата с гъст храсталак. До него водеше напукана и неравна пътека от бетон. Под покрива от мексикански керемиди мръсните заплетени останки от отдавна изпразнени гнезда се свличаха от стрехите, а мазилката по стените бе напукана и олющена и се нуждаеше от обновяване.

Сградата приличаше на собственост на джудже, на което му е писнало да живее под мостовете без никакви удобства, но няма нито знанията, нито трудолюбието, нито чувството за гордост, необходими за поддържането на един дом.

Корки натисна звънеца, но вместо мелодичен звън се чу скърцащото дрънчене на счупен ръждясал механизъм.

Той обичаше това място.

Тъй като Корки се бе обадил предварително и бе обещал пари, триокият урод чакаше на вратата. Той я отвори още преди туберкулозната кашлица на звънеца да бе престанала да дращи по ухото на Корки.

В зейналата дупка на вратата се надвеси уродът, Нед Хокънбери, с намусена физиономия и провиснало шкембе, боси крака четирийсет и трети размер, облечен със сиво долнище на анцуг и концертна тениска на траш метъл групата „Мегадет“. Той рече:

— Приличаш на буркан с горчица.

— Вали — отбеляза Корки.

— Грозен си като пъпка на гъза на Годзила.

— Ако те е страх, че ще ти намокря килима…

— Този килим е такава хубост, че цяла тълпа фиркани да се издрайфат и да се изпикаят на него, няма да му навреди.

Хокънбери се обърна и се затътри към хола. Корки влезе и затвори вратата след себе си.

Килимът изглеждаше така, сякаш беше покривал пода в хамбар.

Ако дойдеше ден колекционерите и музеите да започнат да събират мебели с пластмасово покритие, имитиращо махагон и тапицирано със синтетичен плат на зелени и сини райета, Хокънбери щеше да забогатее. Двата най-хубави предмета в хола бяха едно кресло, обсипано с трохи от царевичен чипс, и телевизор с голям екран.

Прозорците бяха малки и наполовина покрити с пердета. Всички лампи бяха загасени, единствената светлина идваше от телевизионния екран.

На Корки му беше приятно в мрака. Въпреки привързаността си към хаоса той се надяваше никога да не му се наложи да види вътрешността на тази къща посред бял ден.

— Последната информация, която ми даде, е точна, доколкото мога да я проверя — рече Корки, — и много полезна.

— Казах ти, че познавам къщата по-добре, отколкото онзи скапан актьор познава пишката си.

До уволнението си с щедра компенсация за предварително прекратен трудов договор заради това, че бе правил номера, оставяйки съобщения на телефонния секретар на линията, която работодателят му бе заделил за обаждания от мъртвите, Нед Хокънбери бе работил като пазач в Палацо Роспо.

— Казваш, че са назначили нов началник на охраната. Не мога да гарантирам, че той не е променил някои от процедурите.

— Разбирам.

— Носиш ли ми двайсетте хиляди?

— Да, тук са. — Корки измъкна ръката си от огромния ръкав на мушамата си и бръкна в един от вътрешните джобове да извади плика с пари — второто възнаграждение за Хокънбери.

Макар да бе донякъде прикрито от високо закопчаната жълта яка на мушамата и шапката с периферия за предпазване от дъжд, по лицето на Корки трябва да се бе изписало повече от презрението, отколкото бе възнамерявал да покаже.

Кървясалите очи на Хокънбери се замъглиха от самосъжаление и пластилиновото му лице се намачка на повече и по-дълбоки бразди:

— Не бях такава отрепка преди. Нямах шкембе. Бръснех се всеки ден. Поддържах се чист. Тревата в градината ми беше зелена. Онова копеле ме уволни и ме съсипа.

— Нали каза, че Манхайм ти е дал щедра компенсация за предварително прекратения трудов договор?

— Накара ме да си продам душата, както сега вече ми е ясно. А и Манхайм не взе като истински мъж да ме уволни лично. Накара щурото си гуру да го направи.

— Мин дю Лак.

— Точно така. Мин ме заведе в розовата градина и ми наля чай. И аз го изпих от учтивост, въпреки че имаше вкус на пикня.

— Ти си един истински джентълмен.

— Седим си значи на масата, заобиколени от рози, с бяла дантелена покривка и скъпи чаши…

— Звучи добре.

— … и той ми разправя да се погрижа за душата си. Аз не само се отегчавам до смърт, ами си мисля и че Мин е по-откачен, отколкото съм подозирал, и изведнъж, цели петнайсет минути по-късно, осъзнавам, че става дума за уволнение. Ако ми беше казал от самото начало, нямаше да има нужда да му пия пикливия чай.

— Много травматизиращо наистина — Корки се престори, че му съчувства.

— Не бях травматизиран, бе, пъпко лайняна. За какъв ме имаш? Да не съм педал, който се надрисква от мъка, щом някой го погледне накриво? Не бях травматизиран, а урочасан.

— Урочасан?

— Урочасан, прокълнат, омагьосан — каквото искаш го наречи. Идиотът Мин дю Лак има дяволски способности. Той ме съсипа завинаги в розовата градина. Оттогава насам непрекъснато се плъзгам надолу към пропастта.

— На мен ми прилича на обикновен холивудски мошеник.

— Слушай мен, тази невестулка е истински зъл магьосник, който ме урочаса.

Корки подаде плика с парите, но после дръпна ръката си, когато урочасаната отрепка посегна към него.

— Един момент.