Лицето

— Правилно — потвърди Итън. — И нямам никакво намерение да подавам иск в съда.

Това искрено уверение не предизвика видимо облекчение в израза на О’Брайън. Очевидно той бе сигурен, че колкото и безупречни да бяха съвестните медицински грижи, положени за Дъни, върху него ще се стовари цяла лавина от адвокати.

— Доктор О’Брайън, случилото се с Дъни след оставянето на трупа му в моргата е съвършено отделен въпрос, който няма нищо общо с вас.

— Но аз съм не по-малко загрижен за него, отколкото сте вие. Два пъти съм го обсъждал с полицията. Направо съм… озадачен.

— Искам да знаете също, че не обвинявам служителите в моргата за изчезването на трупа.

— Те са съвестни хора — рече О’Брайън.

— Сигурен съм в това. Каквато и да е причината, тя не е по вина на болницата. Обяснението е… извън рамките на обикновеното.

Лекарят си позволи да се надява, че може да пусне малко боя на лицето си.

— Извън рамките на обикновеното? Какво може да е то?

— Не знам. Обаче на мен ми се случиха разни удивителни неща през последните двайсет и четири часа и ми се струва, че всичките са свързани по един или друг начин с Дъни. Затова исках да поговоря с вас тази сутрин относно…

— Слушам.

Докато търсеше думите си, Итън дръпна стола си назад и се изправи. Трийсет и седемте години, през които бе вярвал в разума и разумността, връзваха езика му.

Много му липсваше прозорец. Ако можеше да наблюдава дъжда навън, щеше да има извинение да не гледа О’Брайън в очите, когато му задава нужния въпрос.

— Докторе, вие не сте лекарят, отговарящ за Дъни…

Да разговаряш, взирайки се мрачно в автомат, пълен с шоколад и бисквити, изглеждаше много ексцентрично.

— … но сте участвали в лечението му.

О’Брайън чакаше мълчаливо.

Изпил кафето си, Итън взе картонената чаша от масата и я смачка.

— И след случилото се вчера се обзалагам, че знаете всичко, което пише в документите в папката му по-добре от всеки друг.

— На сън да ме пипнеш, ще го кажа — потвърди О’Брайън.

Итън занесе чашата до кошчето за боклук и продължи:

— Има ли нещо в него, което смятате за необикновено?

— Не мога да намеря ни най-малкия пропуск в диагностицирането, лечението или спазването на протокола при съставянето на смъртния акт.

— Нямах предвид това. — Итън пусна чашата в кошчето и закрачи из стаята, вперил поглед в пода. — Аз действително смятам, че вие и болницата нямате никаква вина за нищо. Като казвам „необикновено“, имам предвид нещо… странно, свръхестествено.

— Свръхестествено?

— Да. Не знам как другояче да го нарека.

Доктор О’Брайън остана безмълвен толкова дълго, че Итън престана да крачи из стаята и вдигна очи от пода.

Лекарят дъвчеше устна, забил поглед в купищата документи.

— Значи има? — предположи Итън. Той се върна до масата и седна в оранжевия инструмент за мъчение. — Нещо свръхестествено, така ли?

— Да. Ето тук, в папката. Не го споменах, защото е безсмислено.

— Какво е то?

— Може да се изтълкува погрешно като доказателство, че е излязъл от комата за известно време, но това не е вярно. Някои пък го отдадоха на проблем в работата на апарата, но такъв нямаше.

— На кой апарат?

— На енцефалографа.

— Този, който записва мозъчните му вълни.

О’Брайън дъвчеше устната си.

— Докторе?

Лекарят срещна погледа на Итън и въздъхна. Бутна стола си назад и стана.

— По-добре ще е сам да го видите.

Глава 51

Корки паркира на грешната улица и извървя под студения дъжд трите преки до дома на триокия урод.

Тази буря беше по-ветровита от понеделнишката, кършеше слабите клончета от палмите, търкаляше една празна пластмасова кофа за боклук по средата на улицата, скъса платното на един навес над прозорец, който зашляпа шумно със свободния си горскозелен край.

Чаените дървета размахваха жилавите си клонки, сякаш се шибаха с камшици и искаха да се саморазкъсат. Пиниите губеха мъртвите си кафяви игли, които кръжаха във вихъра, дарявайки го със способността да жили и дори да ослепява.

Докато вървеше, Корки видя един умрял плъх да се носи по водата, шурнала в канавката. Отпуснатата глава на гризача се извъртя към него и се видя едно празно очно гнездо и една млечно око.

Величествената прекрасна гледка породи в него желанието да намери време да се включи в честването на безредието, да добави малко дяволит хаос от себе си. Копнееше да отрови някое и друго дърво, да пусне в пощенските кутии сеещи омраза листовки, да пръсне пирони под гумите на паркирани коли, да запали някоя къща.

Ала този ден беше определен за други дейности и той имаше много запланувани задачи. В понеделник той бе приел ролята на дяволит негодник, на забавен пакостник, играещ си на нихилизъм, но днес той трябваше да бъде сериозен воин на анархията.

Кварталът беше смесица от най-доброто в американската архитектура от началото на двайсети век, представена от двуетажни къщи с повдигнати входни веранди и класическите калифорнийски едноетажни бунгала, в които се съчетаваха елементи от много архитектурни стилове. Стопаните им проявяваха голямо старание в поддръжката им и ги разкрасяваха допълнително с покрити с тухли пътеки, огради от железни колове, цветни лехи.