Лицето

— В някои моменти може да се каже със сигурност, че той изглежда разтревожен, в други — развълнуван, а в пасажа, който се вижда сега, бих казал, без да се притеснявам, че ще прозвучи мелодраматично, че това са мозъчните вълни на човек, изпитващ ужас.

— Ужас?

— Абсолютен ужас.

— Може би е имал кошмар? — предположи Итън.

— Кошмарът е просто сън от по-черно естество. Той може да произведе вълни с по-резки криви, но все пак ще бъде ясно, че те са резултат от сън. Няма да имат нищо общо с това.

О’Брайън превъртя данните отново, преминавайки през осем минути за няколко секунди.

Когато на екрана се появи графиката в реално време, Итън отбеляза:

— Това изглежда същото… с известна разлика.

— Това са все още бета-вълните на човек в пълно съзнание и бих казал, че той е все още изплашен, макар че ужасът може да е намалял до силна тревога.

Вятърът със змийския си глас, наподобяващ съскане, писъци и хленчене, и драскащите нокти на дъжда по прозорците бяха идеалният музикален съпровод към назъбените криви на екрана.

— Макар че като цяло графиката говори за човек в съзнание в състояние на тревога — продължи доктор О’Брайън, — в нея се забелязват сектори с по-голяма амплитуда, всеки от които е следван от сектор с по-малка амплитуда.

Той посочи на екрана съответните примери.

— Виждам — отвърна Итън. — Какво означават те?

— Те показват, че се води разговор.

— Разговор? Той сам ли си говори?

— Преди всичко той не говори на глас с никого, дори със себе си, така че не би трябвало да има такава крива.

— Разбирам. Или поне се опитвам.

— Обаче няма съмнение какво представлява тя. По време на секторите с по-голяма амплитуда човекът говори. По време на секторите с по-малка амплитуда той слуша. Човек, който си говори сам на себе си наум, дори когато е буден, не произвежда такива сектори. В крайна сметка, когато говориш сам на себе си, провеждаш вътрешен дебат…

— Фактически говориш само ти — прекъсна лекаря Итън — Ти представляваш и двете страни, участващи в дебата. В нито един момент не си слушател.

— Точно така. Тези сектори показват, че се води съзнателен разговор между този човек и някой друг.

— Кой друг?

— Не знам.

— Нашият човек е в кома.

— Да.

Итън се намръщи.

— Тогава как разговаря с някого? Чрез телепатия ли?

— Вярваме ли в телепатията? — попита О’Брайън.

— Аз не.

— И аз не.

— Тогава защо да не се обясни с повреда в апарата?

О’Брайън ускори хода на данните, докато вълните на кривата изчезнаха от екрана и се появиха думите ПРЕКЪСВАНЕ НА ДАННИТЕ.

— Проводниците на Уислър са били откачени от апарата, който са сметнали за повреден — рече лекарят. — После са ги закачили към друг апарат. Смяната е станала за шест минути.

Той превъртя празното място до появата на вълните.

— Изглеждат същите и на новия апарат — отбеляза Итън.

— Да. Бета-вълни, представляващи човек в съзнание, в състояние на силна тревога, и сектори, подсказващи, че се води оживен разговор.

— Втори повреден апарат?

— Има един упорит лекар, който все още мисли така. Аз обаче не. Тези вълни са продължили деветнайсет минути на първата енцефалограма, явно още шест минути по време на превключването и после още трийсет и една минути на втората енцефалограма. Общо петдесет и шест минути, преди внезапно да спрат.

— С какво се обяснява това? — попита Итън.

Вместо да отговори, О’Брайън извика чрез клавиатурата втори набор от данни, който се появи над първия — още една бяла линия върху синия фон, която криволичеше нагоре-надолу от ляво надясно. В този случай всички хълмчета бяха над базовата линия, нямаше падове под нея.

— Това е картината на дишането на Уислър, синхронизирана с мозъчните му вълни — обясни О’Брайън. — Всяко възвишение представлява вдишване. Издишванията са между хълмчетата.

— Много равномерно.

— Много. Защото апаратът за изкуствено дишане го прави.

Лекарят натисна още няколко клавиша и на екрана редом с първите две се появи трета графика.

— Това е сърдечната дейност. Стандартните три фази. Диастола, артериална систола, вентрикуларна систола. Забавен, но не прекалено, пулс. Слаб, но не прекалено. Леко неравномерен, но не в опасна степен. А погледнете мозъчните вълни.

Бета-вълните отново подскачаха лудешки като при земетресение.

— Отново изпитва ужас — промълви Итън.

— Смятам, че е така. Но в пулса няма изменение. Все така е леко забавен, слаб, търпимо неравномерен, абсолютно същият, типичен за дълбоката кома пулс, с който е постъпил в болницата преди почти три месеца. Изпитва силен ужас… пък сърцето му е спокойно.

— Сърцето му е спокойно, защото е в кома, нали?

— Не. Дори и в най-дълбоката кома, господин Труман, не се наблюдава такова пълно разединение между умствената и физическата дейност. Когато човек сънува кошмари, ужасът е плод на въображението, не е реален, и все пак сърдечната дейност е засегната. Пулсът е силно ускорен по време на кошмар.

За момент Итън се вглъби в бурно подскачащите бета-вълни, сравнявайки ги с бавните непроменящи се сърдечни удари.

— След този епизод от петдесет и шест минути мозъкът му се е върнал към дългите бавни делта-вълни?

— Да. До смъртта му сутринта.