Лицето

В мъглив зимен ден на плажа или на пристанище чайките летят високо и понякога си разменят двусрични подвиквания, които изразяват отчасти тревога и отчасти зов и са изпълнени с отчаяние и тъжната надежда за отговор. Това повикване Итън, Итън, подобно на ехо, дошло от върха в долината, звучеше също толкова меланхолично и настоятелно.

Никога досега обаче той не си бе представял, че чува името си в безнадеждните крясъци на чайките. Нито пък му беше минавало през ума, че жалбите им в мъглата напомнят на Хана, а далечният глас от пращящия говорител звучеше сега точно като нея.

Тя престана да произнася името му и заговори неразбираемо. Тонът й беше, сякаш викаше на нищо неподозиращ човек на тротоара, за да го предупреди, че грамадно и тежко парче от покрива пада към него.

Между фоайето и горния етаж на гаража, на половин етаж от целта си, Итън натисна СТОП, асансьорът спря и леко се разтърси надолу-нагоре върху въжетата.

Дори наистина гласът от тавана да говореше на него и само на него и това да бе доказателство, че не е с всичкия си, той не можеше да се остави отново да бъде хипнотизиран, както бе направил на телефона.

Представи си мъгливи нощи и унесени моряци, заслушани в песните на сирената Лорелай. Те насочват корабите си по посока на гласа й, опитвайки се да разберат блазнещо обещаващите й думи, разбиват корабите си върху скалата й и загиват.

По-вероятно бе и този глас тук да принадлежи на Лорелай, отколкото на неговата изгубена Хана. Да желаеш среща с вечно недостижимото, да го търсиш, колкото и да ти е ясно, че това е неразумно, е същото като да тръгнеш към съдбоносната скала в безкрайната мъгла.

Ала той не беше спрял асансьора, за да се опита да разбере думите на вероятното предупреждение. Сърцето му бе заблъскало лудо в гърдите му и той бе натиснал СТОП, защото внезапно бе обзет от убеждението, че когато отвори вратата, ще види, че гаражът е изчезнал.

В съзнанието му се появи налудничавото очакване за гъста мъгла и черна вода. Или за стръмни скали и зееща пропаст. Гласът щеше да идва отвъд водата или пропастта и той нямаше да има друг избор, освен да тръгне към него.

В друг асансьор в понеделник следобед, когато се качваше към апартамента на Дъни, той бе изпитал пристъп на клаустрофобия.

И сега също имаше усещането, че четирите стени са се приближили и кабинката е по-тясно, отколкото на качване. Таванът взе да се захлупва все по-ниско и по-ниско. Щеше да го превърне в консерва от пресовано месо.

Той стисна ушите си с ръце, за да се избави от призрачния глас.

Въздухът започна да се нагорещява и сгъстява и дишането му се затрудни. Дъхът му секваше при всяко вдишване и свиркаше при всяко издишване, напомняйки му за астматичните пристъпи на Фрик. При мисълта за момчето сърцето му се разхлопа повече от всякога и той протегна ръка към таблото на асансьора.

Стените продължаваха да се събират и да набиват в съзнанието му нови страхове. Вместо в черна вода и мъгла на мястото на болничния гараж може би, като слезеше от асансьора, той щеше да се намери в черно-белия апартамент с бдящите птици по стените и оживелият Ролф Рейнърд щеше да извади пистолет от плик с пържени картофки. Застрелян отново в корема, този път Итън нямаше да се избави.

Той се поколеба и не натисна копчето.

Вероятно заради затрудненото дишане, напомнило му за астматичните пристъпи на Фрик, Итън започна да си мисли, че сред едва доловимите и не напълно разбираеми думи, идещи от говорителя на тавана, бе чул името на момчето.

Фрик…

Когато затаеше дъх и се съсредоточеше, не можеше да го чуе. Когато възобновеше дишането, името пак се появяваше. Или не се появяваше?!

В асансьора в понеделник следобед преходният клаустрофобичен пристъп бе причинен от друг страх, който той се бе постарал да загърби — неразумния, но натрапчив ужас, че в апартамента на Дъни той ще намери стария си приятел мъртъв, но подвижен, студен като труп, но действащ като жив.

Подозираше, че сегашната клаустрофобия и страхът от възкресението на Рейнърд също замаскирват друга тревога, която не иска да си признае и която не може да изрови от подсъзнанието си.

Фрик? Фрик бе емоционално уязвим без съмнение, но не го грозеше никаква физическа опасност. От силно намаления домашен персонал все пак оставаха десет души, като се брояха майстор-готвачът Сатър и домакинът по поддръжката на двора, господин Йорн. Охраната на имението беше внушителна. Реално за Фрик нямаше друга опасност, освен някой перко да убие Чанинг Манхайм и да направи момчето сирак.

Итън натисна СТАРТ.

Асансьорът потегли отново. Само след миг той спря на горния етаж на гаража.

Може би, като слезеше, Итън щеше да се озове на дъждовна улица, изпречен на пътя на поднесъл круизър.

Вратата се отвори и той видя само бетонните стени на подземния гараж и редиците от паркирани коли, сгушени под флуоресцентните светлини.

На път към форда неравномерното му дишане бързо се нормализира. Учестеното му сърцебиене не само се забави, но и сърцето му слезе от гърлото в гърдите му, където му беше мястото.

Той седна зад волана и заключи всички врати.