Лицето

— Не се опитвай да ме разиграваш — рече Хокънбери, надвесен над Корки и намусен, сякаш някой току-що бе откраднал яйцата, снесени от кокошката му.

— Ще си получиш парите — увери го Корки. — Искам само да чуя как си се сдобил с третото си око.

Хокънбери имаше само две свои очи, но на верижка на врата му висеше нечие чуждо око.

— Вече два пъти ти го разказвах.

— Обичам да го слушам. Много хубаво го разказваш. Разсмиваш ме.

Смръщвайки лице до степен, в която заприлича на китайската порода куче със сбръчкана кожа шар пей, Хокънбери се опита да си представи себе си в ролята на разказвач и идеята, изглежда, му хареса.

— Преди двайсет и пет години започнах да работя в охраната на рокгрупи, пътуващи по турнета. Не че съм ги планирал или ръководил. Не съм по тази част.

— Ти винаги си бил бияч — предвари го Корки.

— Да, винаги съм бил бияч. Внушавал съм страх на откачените фенове, дето са се надрусали до безумие. Пазил съм по турнетата на „Ролинг Стоунс“, „Мегадет“, „Металика“, Ван Хален, Алис Купър, Мийт Лоуф, „Пинк Флойд“…

— „Куин“, „Кис“ — добави Корки, — дори и на Майкъл Джаксън, когато все още беше Майкъл Джаксън.

— И на Майкъл Джаксън навремето, когато все още беше Майкъл Джаксън, ако изобщо някога е бил — съгласи се Хокънбери. — Та това се случи по време на едно триседмично турне с… Не си спомням добре. Може да бяха „Игълс“ или „Пийчис и Хърб“.

— Или пък Кептън и Тенил.

— Може. Някоя от тия трите групи. Тълпата взе веднъж, че се надруса така яко, че замалко да им се пръснат ташаците, много страшна дрога се въртеше във въпросната вечер.

— И ти усети, че може да се втурнат към сцената.

— И аз усетих, че може да се втурнат към сцената. Достатъчно е един идиот пънкар с паниран мозък да се хвърли към групата и мелето започва.

— Човек трябва да го предвари — подкрепи го Корки.

— Да го предвари, да го събори в мига, когато понечи да тръгне, или още двеста перковци ще го последват.

— Та този синекос пънкар…

— Кой разказва тази история? — възропта Хокънбери. — Аз или ти?

— Ти. Тя си е твоя. Ама на мен много ми харесва.

В знак на възмущение от прекъсванията Хокънбери се изплю на килима.

— Та този синекос пънкар се напъна да скочи на сцената и да се опита да се приближи до „Пийчис и Хърб“…

— Или до Кептън.

— Или до Тенил. Аз му виквам, хвърлям се към него, а той ми показва кукиш, тъпакът му с тъпак, което ми дава пълното право да му фрасна един. — Хокънбери вдигна юмрук, огромен като свински бут. — Стоварих му Булуинкъл с всичка сила по мутрата.

— Наричаш десния си юмрук Булуинкъл.

— Да. А левия — Роки. Роки така и не ми потрябва. Цапардосах го с Булуинкъл така яко, че едно от очите му изхвръкна. Изненада ме, но въпреки това успях да го хвана. Изкуствено око. Пънкарят припадна, а аз задържах окото. Поръчах да ми направят медальон от него.

— Медальонът е страхотен.

— Изкуствените очи не са направени от стъкло. Те са тънки пластмасови черупки. Ирисът е нарисуван на ръка от вътрешната страна. Много са готини.

— Много — съгласи се Корки.

— Накарах един приятел художник да ми направи стъклена топка, в която да държа окото, за да не се разваля. Това е цялата история. Дай ми сега двайсетте хиляди.

Корки му подаде увитата в найлонова торбичка бала пари.

Също както бе сторил с първоначалната сума от двайсет хиляди по време на първата от предишните им три срещи, Хокънбери обърна гръб на Корки и се отправи към масата в къта за хранене, за да преброи една по една новите стодоларови банкноти.

Корки го застреля три пъти в гърба.

Хокънбери се строполи на пода и постройката се разтресе.

Падането на едрия мъжага вдигна по-голям шум от изстрелите, защото пистолетът имаше заглушител, който Корки бе купил от един грижещ се за оцеляването си анархист със солидни връзки сред една войнствена група, бореща се срещу яденето на телешко месо. Те произвеждаха заглушителите както за собствена употреба, така и за набиране на средства. Всеки изстрел прозвуча, все едно че някой бе изфъфлил думата сопа.

Това бе оръжието, с което той бе ранил майката на Ролф Рейнърд в ходилото.

Предвид страховитите размери на Хокънбери, Корки не можеше да разчита на шиша за разбиване на лед да свърши работата.

Той се приближи към якия като бик мъжага и изстреля в него още три куршума, за да е сигурен, че в Роки и Булуинкъл не е останал никакъв замах.

Глава 52

През два прозореца се виждаха размитото небе и градът, който се разтваряше в дъждовните капки и изпаренията.

По-голямата част от помещението, където се съхраняваше архивът на „Богородицата на Анджелис“, беше разделена от високи шкафове, пълни с папки. Близо до прозорците бяха разположени четири бюра с компютри, две от които бяха заети.

Доктор О’Брайън седна на едно от свободните места и включи компютъра. Итън придърпа един стол близо до него.

Лекарят вкара един диск в компютъра и обясни:

— Господин Уислър започна да страда от затруднено дишане преди три дни. Трябваше да бъде сложен на апарат за изкуствено дишане и затова бе преместен в реанимацията.