Лицето

— Събудих се — продължи Хазарт, все още взиращ се в нашарения бетон — и усетих, че в стаята има някой. Надвесен над леглото. Една по-тъмна сянка в мрака. Някакъв мъж. Скочих от леглото и се хвърлих към него, но там нямаше никой. Беше отишъл на другия край. Хукнах към него, ала той не стоеше на едно място и беше много бърз. Не ходеше, а като че ли се плъзгаше. Пистолетът ми беше в кобура, закачен на един стол. Взех го. Мъжът продължи да се движи бързо, прекалено бързо с плъзгания, сякаш си играеше с мен. Обиколихме стаята. Стигнах до ключ за лампа, светнах. Той се намираше до вратите на вградения гардероб, с гръб към мен. Вратите на гардероба имат огледала. Мъжът влезе в едно от тях. Изчезна в огледалото.

— Продължаваш да сънуваш значи — предположи Итън.

— Казах ти, че се събудих и усетих, че в стаята има някой — напомни Хазарт. — Не можах да го разгледам хубаво, беше с гръб към мен, само зърнах отражението му в огледалото, но мисля, че беше Дъни Уислър. Отворих вратата на гардероба. Нямаше го вътре. Къде е тогава — в проклетото огледало?

— Понякога насън — настоя Итън — човек се събужда, но събуждането е просто част от кошмара и той всъщност продължава да сънува.

— Претърсих апартамента. Не намерих никого. Върнах се в спалнята и намерих това.

Итън чу нежния сребрист звън на малки звънчета.

Той извърна погледа си от бетонната стена.

Във вдигнатата си ръка Хазарт държеше комплект от три малки сребърни звънчета, нанизани концентрично върху обща връвчица, също като онези, които бяха накачени в линейката.

Двамата срещнаха погледите си.

Итън съзнаваше, че Хазарт бе прочел веднага ако не същността на тайните му, то със сигурност факта, че имаше тайни.

Невероятните неща, случили се с Итън в продължение на няма и трийсет часа, а сега и с Хазарт, плюс необяснимата история с мъртвия Дъни, който се разхождаше насам-натам и вероятно бе в дъното на убийството на Рейнърд — всичко това трябваше да има някаква връзка със съдържанието на шестте черни кутии и заплахата срещу Манхайм.

— Какво криеш от мен? — попита Хазарт.

След дълга пауза Итън отвърна:

— Аз също имам такива звънчета.

— И ти ли ги получи насън?

— Получих ги миг преди да умра в една линейка вчера късно следобед.

Глава 55

Четири стъпала водеха към най-долния от трите подземни етажа на болницата.

Несмущавани както от блудкава музика, така и от задгробни гласове, Итън и Хазарт минаха по познатия, ярко осветен бял коридор покрай градинското помещение и стигнаха до една двойна врата. Зад нея се намираше гаражът за линейки.

Сред другите превозни средства, принадлежащи на болницата, четири линейки бяха паркирани една до друга. По празните места на паркинга личеше, че имаше още коли, които обаче бяха излезли по работа в дъждовния ден.

Итън се приближи до най-близката линейка. След кратко колебание той отвори задната врата.

Вътре гирлянди от блестящ червен станиол бяха опънати отляво и отдясно на тавана. Шест връзки малки звънчета бяха закачени в началото, средата и края на всяка гирлянда.

Хазарт, който бе застанал до втората линейка, го повика:

— Ела тук.

Итън се приближи към отворената задна врата.

Две гирлянди. Само пет връзки звънчета. Липсващата връзка, от средата на червената гирлянда вдясно беше тази, която му дадоха, докато издъхваше.

По средата на гърба му бавно премина студена тръпка, оказваща натиск, сякаш голият пръст на скелет проследяваше с върха си гръбнака му от шийния до опашния прешлен.

— Липсва една връзка звънчета, а ние с теб имаме две — отбеляза Хазарт.

— А може би не. Може би и двамата имаме същата връзка.

— Какво искаш да кажеш?

Зад тях се чу мъжки глас:

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Итън се обърна и видя парамедика, който се бе грижил за него в бързащата линейка преди по-малко от двайсет и четири часа.

Това, че бе открил звънчетата стиснати в ръката си пред „Рози завинаги“, вече представляваше прекалено голяма загадка. Но да застане лице в лице с човека, видян преди само насън, придаде реалност на смъртта му в линейката, макар че той все още дишаше, все още беше жив.

Срещата обаче бе шокирала само него. Парамедикът гледаше Итън с не по-голям интерес, отколкото би гледал който и да е непознат.

Хазарт показа полицейската си карта.

— Как се казвате, господине?

— Камерън Шийн.

— Господин Шийн, бихме искали да научим на какви повиквания се е отзовала тази линейка вчера следобед.

— По кое време по-точно? — попита парамедикът.

Хазарт погледна към Итън и Итън успя да проговори:

— Между пет и шест часа.

— Бях дежурен с Рик Лазлоу по това време — рече Шийн. — Малко след пет часа се обадиха от полицията и съобщиха, че е станало произшествие на ъгъла на булевард „Уестууд“ и „Уилшър“, в резултат на което има тежко ранен.

Това бе на километри от мястото, където Итън бе блъснат от круизъра.

— Удар на хонда с хамър — продължи Шийн. — Пренесохме пострадалия в колата. Той имаше вид, сякаш го е блъснал тежкотоварен камион, а не просто един хамър. Закарахме го от улицата направо в операционната за рекордно време и както чувам, той ще се оправи.