Лицето

През предното стъкло не се виждаше нищо друго, освен бетонна стена, нашарена с петна от вода и от изгорели газове. Тук-там с течение на времето варовикът бе избил и разцъфтял по повърхността.

Въображението му искаше да нарисува фигури от тези цапотии, също както понякога успяваше, загледан в променящите се форми на облаците, да се отдаде на лов на едър дивеч или на създаването на менажерия. Тук обаче той виждаше само разлагащи се лица или падналите сгърчени трупове на жестоко убитите. Все едно че беше застанал пред потресаващия стенопис на многобройните жертви, от чието име той като криминалист бе търсил съдебно възмездие.

Отметнал назад глава, той затвори очи и постепенно се отърси от напрежението.

След време се замисли дали да не си пусне радиото, за да убие времето до пристигането на Хазарт. Шерил Кроу, „Беърнейкид Лейдис“, Крис Айзък без акомпанимента на щрайха, тимпаните и валдхорните биха могли да оправят настроението му.

Не посмя да натисне копчето. Имаше чувството, че вместо обичайната музика, новини и дебати по цялата скала щеше да се хваща само гласът, който можеше да бъде на Хана, напразно опитващ се да му каже нещо.

Сепна го почукване по стъкло. Нахлупил плетена скиорска шапка и с намусена физиономия, от която би се вкиснал и оцет, Хазарт Янси надничаше през стъклото на пътника до шофьора.

Итън отключи вратите.

Изпълвайки джипа, сякаш автомобилът се бе смалил до количка за картинг, Хазарт седна на предната седалка и затвори вратата. Макар че нямаше достатъчно място за коленете му, той не бутна седалката назад. Изглеждаше нервен.

— Намериха ли Дъни?

— Кой да го намери?

— Хората от болницата.

— Не.

— Тогава какво търсиш тук?

— Говорих с лекаря, който е подписал смъртния му акт. Опитвам се да разбера случилото се.

— Докъде стигна?

— До там, откъдето тръгнах — на гъза на географията.

— Не е гледка за туристическа реклама — рече Хазарт. — Сам Кеселман е болен от грип.

На Итън му беше необходимо Кеселман, детективът, който разследваше убийството с лампа на майката на Ролф Рейнърд, да прочете недовършения сценарий на Рейнърд и да открие живия източник на вдъхновение за образа на професора убиец, описан в него.

— Кога се връща на работа? — попита Итън.

— Жена му казва, че не може да задържи дори пилешки бульон в стомаха си. Навярно няма да го видим, докато не минат коледните празници.

— Работил ли е с някого по делото?

— В самото начало Глоу Уилямс е започнал заедно с него, но тъй като много бързо стигнали до задънена улица, той се оттеглил.

— В момента е ангажиран с делото по изнасилването и насичането на парчета на единайсетгодишно момиче, което е на централно място в новините, и няма време за нищо друго.

— Господи, светът става все по-гнусен с всяка изминала седмица!

— С всеки изминал час. Иначе щяхме да станем безработни. Случаят с убийството на Мина Рейнърд е наречен „Вампирката и лампата“, защото на снимките си от младини тя приличала на вампирките от старите филми, като Теда Бара и Джийн Харлоу. Папката по това дело лежи на бюрото на Кеселман заедно с други дела, по които се работи.

— Така че дори и след празниците той може и да не се заеме веднага с него.

Хазарт се втренчи в бетонната стена пред предното стъкло, сякаш си подбираше собствена менажерия. Може би погледът му откриваше газели и кенгурута. По-вероятно бе обаче да се натъква на пребити деца, удушени жени, простреляни трупове на мъже.

Спомени за невинни жертви. Призраците на семейството му. Винаги с него. Толкова реални, колкото и полицейската му значка, по-реални от пенсията, до която можеше и да не доживее.

— След празниците ще е прекалено късно — заяви Хазарт. — Присъни ми се нещо страшно.

Итън вдигна поглед към него и почака. После попита:

— Какво?

Хазарт разкърши огромните си рамене, намести се на седалката, за да отвори място за краката си, явно чувствайки се неудобно като вол в клетка за канарче, и загледан в бетонната стена, заразказва с равен тон:

— Бяхме двамата с теб в апартамента на Рейнърд. Той те застреля в корема. После се озовахме в една линейка. Ти си отиваше. В линейката имаше коледна украса. Сребърни гирлянди, малки звънчета. Ти ме помоли за връзка звънчета. Аз свалих една, опитах се да ти я дам, но ти вече беше издъхнал.

Итън отново насочи вниманието си към стената на гаража. Сред разлагащите се трупове, в които въображението му превръщаше контурите на петната и неравностите в релефа, той очакваше да види и собственото си лице.