Лицето

Итън назова имената на улиците, които образуваха кръстовището недалеч от „Рози завинаги“.

— Отзовавате ли се на повиквания от места толкова далеч на запад?

— Разбира се. Ако смятаме, че можем да избегнем задръстванията, ние отиваме навсякъде, където има кръв.

— Отзовахте ли се на повикване от това кръстовище вчера?

Парамедикът поклати глава.

— Ние с Рик не. Може да е отишъл някой от другите екипи. Проверете в диспечерския дневник.

— Изглеждате ми познат — каза Итън. — Срещали ли сме се някъде?

Шийн се намръщи, явно ровеше в паметта си.

— Не си спомням да сме се срещали. Искате ли да проверите в диспечерския дневник?

— Не — отвърна Хазарт. — Само още един въпрос. — Той посочи една от гирляндите от блестящ станиол в задната част на линейката. — Средната връзка звънчета липсва.

Шийн надникна вътре.

— Липсват звънчета. Така ли? Хм, да. Е, и?

— Чудим се какво е станало с тях.

Лицето на Шийн се сбърчи озадачено.

— Какво ли? Със звънчетата? Не си спомням да се е случило нещо с тях по време на моята смяна. Може някой от другите смени да знае повече.

Хазарт хвърли поглед към Итън и той сви рамене. Хазарт затръшна вратата на линейката.

Озадачеността на Шийн се превърна в изумление:

— Нима полицията праща двама детектива по следите на някой, който може да е откраднал коледно украшение за два долара?

Нито Итън, нито Хазарт можеха да отговорят на този въпрос.

Шийн би трябвало да спре дотук, но като много други в наши дни той нямаше и най-малка представа за същността на работата на полицаите и това го караше да чувства, че превъзхожда всеки, който носи полицейска значка.

— Тогава кого ще прати да свали коте от дърво — специализиран отряд ли?

— Работата не е само в цената на липсващото украшение, нали детектив Труман?

— Не е — потвърди Итън, включвайки се в обичайния им подход от миналото. — Работата е в принципа. А също и в това, че престъплението е извършено с цел подклаждане на омраза.

— Определено наказуемо престъпление според Наказателния кодекс на Калифорния — изрече Хазарт с каменно лице.

— Докато траят празниците — поясни Итън, — ние сме в екипа, който следи да не се обезобразяват коледната украса и сцените с Младенеца в яслите.

— Това е част от дейността на специалния отряд, основан след приемането на Закона против подклаждането на омраза през 2001 година.

Шийн наклони глава първо към Итън, после към Хазарт и по лицето му се прокрадна зачатък на усмивка.

— Будалкате ме, нали? Играете си на „Полицейска мрежа“.

Използвайки втренчения, неодобрителен поглед, с който можеше да смрази всичко, от закоравели гангстери до букети цветя, Хазарт рече:

— Вие против християнството ли сте, господин Шийн?

Зачатъкът на усмивка по лицето на Шийн секна, преди да се оформи напълно.

— Моля?

— Поддръжник ли сте на свободата на вероизповеданието — поде Итън, — или сте от онези, които смятат, че конституцията на САЩ ви гарантира свобода от религията?

Парамедикът моментално изтри усмивката от лицето си и отвърна:

— Разбира се, че вярвам в свободата на вероизповеданието, кой не вярва в нея?

— Ако вземем съдебно постановление да претърсим веднага дома ви — рече Хазарт, — ще намерим ли вътре колекция от антихристиянска литература, господин Шийн?

— Къде, в моя дом? Аз не съм противник на никого и на нищо. Дружелюбен съм към всички. За какъв ме мислите?

— Ще намерим ли материали за правене на бомби? — попита Итън.

Също както самодоволната усмивка на Шийн се бе смразила и изчезнала под вледеняващия поглед на Хазарт, така и цветът се източи от лицето му и то стана сиво като небоядисаните бетонни стени на гаража за линейките.

Шийн отстъпи назад, вдигна ръце, сякаш да се предаде, и рече:

— Каква е тази работа? Сериозно ли говорите? Не може да бъде! Изчезнала коледна играчка за два долара и аз трябва да си търся адвокат!

— Ако имате такъв — отвърна със сериозен тон Хазарт, — ще бъде във ваш интерес да му се обадите.

Все още несигурен на какво да вярва, Шийн отстъпи още една крачка назад, после две, после им обърна гръб и забърза към залата, в която екипите на бърза помощ очакваха да бъдат изпратени по задачи.

— Ама че го измислихме — специален отряд — изсмя се Хазарт.

— Голям цар си — похвали го Итън.

— Ти си цар.

Итън беше забравил колко по-лесно се живее, когато делиш задълженията си с някого, особено ако този някой има чувство за хумор.

— Защо не се върнеш на работа в полицията — попита Хазарт, докато прекосяваха гаража на път към коридора, минаващ покрай градинското помещение. — Хем ще спасяваме света, хем ще се кефим.

Изкачвайки се по стълбището към горния етаж на обществения гараж, Итън отвърна:

— Да речем, че на тази щуротия й дойде краят рано или късно — застрелване в корема, което после го няма, звънчетата, гласът по телефона, човек, влизащ в огледалото на гардероба. Мислиш ли, че е възможно да се върнем към обикновената полицейска работа, сякаш нищо странно не се е случвало.

— Е, какво, монах ли да стана?

— Имам чувството, че това трябва… да промени нещо.