Лицето

— Аз съм си добре такъв — възрази Хазарт. — По-хладнокръвен не бих могъл да стана. Не мислиш ли, че хладнокръвието ми стига чак до хромозомите?

— Ти си един ходещ блок от лед.

— Това обаче не значи, че в мен не гори огън.

— Ни най-малко — съгласи се Итън.

— В мен има много огън.

— Толкова си хладнокръвен, че гориш.

— Точно така. Затова няма защо да се променям, освен ако не срещна Исус Христос и той ме светне по главата.

Те не се намираха на гробище и не подсвиркваха, но това, за което говореха, и отекването на думите им по студентите като крипта стени на стълбището извика в съзнанието на Итън сцени от стари филми, в които хлапета се хвалят със смелостта си, за да прикрият страха си, докато бродят из гробища посред нощ.

Глава 56

Върху точилото на самолишението, с маниакално постоянство, Бритина Дауд бе превърнала тялото си в дълго, тънко острие. Когато се движеше, тя създаваше впечатлението, че ще нареже дрехите си на парчета с походката си, която приличаше на отваряне и затваряне на ножица.

Ханшът й бе дялан, докато костите му бяха станали крехки като на пиле. Краката й бяха като на фламинго. Ръцете й изглеждаха безплътни подобно на крила с оскубани пера. Бритина, изглежда, беше решила да се дяла, докато вятърът я вдигне в небесата при орехчетата и врабчетата.

Всъщност тя не беше просто едно острие, а цял швейцарски войнишки нож, на който всички режещи и пробиващи остриета са отворени.

Корки Лапута би могъл да се влюби в нея, ако не беше толкова грозна.

Макар че не я обичаше, той я любеше. Болестта, в чийто калъп тя бе оформила измършавялото си като скелет тялото, го изпълваше с възторг. Създаваше му усещането, че люби самата смърт.

Едва двайсет и шест годишна, тя се бе подготвила старателно за ранна остеопороза, сякаш копнееше да падне и да се разбие на безброй парчета като кристална ваза, съборена от полица на каменен под.

Когато се любеха, Корки винаги очакваше тя да го прободе с коляно или лакът или да се строши под него.

— Оправи ме, оправи ме — повтаряше тя с тон, който по-скоро звучеше като зов за помощ при самоубийство, отколкото като покана за секс.

Леглото й беше тясно, подходящо само за човек, който не се върти насън и лежи също толкова неподвижно като обитател на ковчег, значително по-тясно, отколкото бе необходимо за дивашкото чукане, на което и двамата бяха способни.

Тя бе сложила единично легло в стаята си, защото никога преди не бе имала любовник и бе смятала, че ще си остане девствена. Корки бе успял да я вкара в леглото със същата лекота, с която би могъл да смачка в юмрука си колибри.

Тясното легло се намираше в стая на горния етаж на тясна двуетажна викторианска къща. Парцелът беше дълъг, но прекалено тесен за постройката на жилищна сграда според съвременните изисквания.

Преди около шейсет години, малко след войната, един ексцентричен любител на кучета бе планирал и построил странната сграда. Той бе живял в нея с двете си едри и двете си дребни състезателни хрътки.

След време той бе получил инсулт и се бе парализирал. След няколко дни, през които господарят им не ги беше хранил, изгладнелите кучета го бяха изяли.

Това се бе случило преди четирийсет години. По-късната история на този дом съдържаше моменти, също така цветисти, а понякога и толкова зловещи, като живота и ужасната смърт на първия му собственик.

Атмосферата на сградата бе привлякла вниманието на Бритина, както високочестотното подсвирване би накарало състезателна хрътка да наостри уши. Тя бе купила къщата с част от парите от наследството, което бе получила от баба си по бащина линия.

Бритина беше аспирантка в същия университет, който бе дал хляб на поколения от семейството Лапута. След още година и половина тя щеше да стане доктор по американска литература, която тя до голяма степен презираше.

Макар че не беше изхарчила цялото си наследство за къщата, тя имаше нужда от допълнителен доход освен инвестициите си, за да преживее. Беше водила часове като студент асистент, за да може да си купува шоколадчета за отслабване и лекарства, предизвикващи повръщане.

Преди шест месеца личният секретар на Чанинг Манхайм се бе обадил на завеждащия Катедрата по английска филология в нейния университет, за да каже, че се търси нов частен учител за сина на великия актьор. Само учени от най-висок калибър могат да кандидатстват за работата.

Завеждащият отнесе въпроса към Корки, който беше заместник-завеждащ, и Корки препоръча госпожица Дауд.

Той знаеше, че ще я назначат, защото преди всичко идиотът актьор щеше да се впечатли от драматичния й вид. Смъртната й бледност, изпитото й лице и фигурата на монахиня, страдаща от анорексия, щяха да се изтълкуват като доказателство, че Бритина не се интересува от плътските удоволствия, а се отдава изцяло на интелектуални занимания и значи е истинска интелектуалка.

В развлекателната индустрия единственото нещо, което има значение, е имиджът. Поради това Манхайм смяташе, че видът е равен на същността и в останалите професии.