Лицето

За да докаже, че не е нито груб сополанко, нито хипнотизиран, Фрик махна, защото му се струваше, че това е правилно, независимо дали господин Йорн бе стоял там, без да му се обърне внимание, десет секунди или пет минути.

Жестът на Фрик беше малко пресилен, което навярно накара домакина да се приближи до прозореца и да попита:

— Как си, Фрик? Добре ли си?

— Да, сър. Добре съм. Хапвам си сандвичи с шунка.

Явно оловното стъкло на прозорците и шумът от дъжда бяха заглушили донякъде смисъла на думите на Фрик, защото господин Йорн дойде още по-близо и попита:

— Какво каза?

— Сандвичи с шунка! — почти изкрещя Фрик.

За момент господин Йорн продължи да се взира в него, сякаш изучаваше странна буболечка, затворена в буркан. После поклати глава, при което периферията на шапката му за дъжд се разклати смешно, и си тръгна.

Фрик го изпрати с поглед, докато минаваше покрай бронзовите изпражнения и започна да се губи в бурята. Силуетът му намаляваше с отдалечаването му през огромната поляна, докато заприлича на градинско джудже, и после изчезна като призрак.

На Фрик му беше ясно точно какво си мисли господин Йорн: крушата не пада по-далеч от дървото.

Фрик стана от стола, протегна се и раздвижи изтръпналите си крака, при което, без да иска, ритна и събори кошницата за пикник.

Капакът се отвори и вътре момчето видя нещо да се белее.

В кошницата нямаше нищо — нито фенерчета за осветление при земетресение, нито сандвичи с шунка, нищичко.

Фрик огледа помещението. Не видя никъде място, където някой би могъл да се крие. Вратата към коридора си стоеше затворена, както я бе оставил.

Той се наведе колебливо към кошницата и внимателно бръкна вътре.

Извади един сгънат вестник и го отвори с треперещи ръце. Лос Анджелис Таймс.

Заглавието на първата страница беше с прекалено ярки черни букви и се набиваше на очи: ФБР СЕ ВКЛЮЧВА В РАЗСЛЕДВАНЕТО НА ОТВЛИЧАНЕТО ОТ ДОМА НА МАНХАЙМ.

Студена тръпка полази по гърба на Фрик.

Дланите му плувнаха в пот, сякаш бе потопил ръцете си в някакво свръхестествено море, и пръстите му залепнаха за вестника.

Той погледна датата на броя. 24 декември. Вдругиден.

Под страшното заглавие на първа страница имаше две снимки: рекламен портрет на Татко призрак и предната порта на имението.

Фрик не посмя да прочете репортажа от страх да не го накара да се сбъдне и премести погледа си към долния край на страницата. Там видя, че историята продължава на осма страница. Той отвори вестника на осма страница, търсейки най-важната за себе си снимка.

И ето че тя бе там.

Под неговия портрет пишеше: Елфрик Манхайм, десетгодишен, изчезнал от вторник вечерта.

Фрик се взираше шокиран в снимката и черно-белият образ взе, че се превърна в човека в огледалото, непознатия от телефона, ангела му хранител със студеното лице и бледосивите очи.

Фрик се опита да хвърли вестника, но се оказа невъзможно да го пусне не защото ръцете му бяха влажни от пот, а защото вестникът сякаш бе зареден със статично електричество, което го държеше като залепен.

Непознатият от телефона оживя, сякаш това не беше снимка във вестник, а миниатюрен телевизионен екран, и заговори предупредително:

— Молох иде.

Без да има спомен, че е направил дори една крачка, Фрик беше прекосил розовата стая и се беше оказал до вратата.

Дъхът му секна, но не поради пристъп на астма. Сърцето му блъскаше по-гръмогласно от гръмотевицата, която преди бе раздирала небето.

Вестникът лежеше на пода до съборената кошница.

Не след дълго той политна от персийския килим, сякаш понесен от бурен вятър, макар че в помещението нямаше и полъх. Страниците на Таймс се разлистиха, разцъфтяха и за броени секунди се намачкаха, развъртяха се и се струпаха шумно във висока човешка фигура, сякаш невидим човек бе стоял там през цялото време и вестникарската хартия бе полепнала по него.

Това не създаваше усещането за присъствието на ангел хранител, макар че със сигурност ставаше дума за него. Усещането бе за… заплаха.

Книжният човек се извърна от Фрик и се хвърли към прозорците. Когато шумолящата хартия се блъсна в стъклото, тя се превърна в сянка, в плуващ мрак, който се всмука в стъклото по същия начин, както бе сторил в украшенията на коледната елха предишната вечер.

Призракът се стопи, сякаш се бе пренесъл по стъклото в дъжда и после, яхнал дъжда, бе изчезнал в някакво далечно и немислимо място.

Фрик отново бе сам. Или поне така изглеждаше.

Глава 65

Доктор Джонатан Спец-Мог живееше в скъп район на Уестууд, в хубава къща в стил нентъкет с кедрова облицовка, излъскана като сребро от времето до блясък, който дори дъждът не можеше да затъмни, което подсказваше, че иде от изкуствено положена патина.

Европейският английски акцент на Спец-Мог бе достатъчно ексцентричен, за да е обаятелен, както и достатъчно непоследователен, за да е придобит по време на дълъг престой на британска територия, а не като роден език.