Лицето

Професорът прие Итън и Хазарт в дома си по-скоро угоднически, отколкото радушно. Той отговаряше на въпросите им не в духа на обмислено съдействие, а с нервна бъбривост.

Беше облечен в широка спортна тениска и торбест панталон с джобове на крачолите и изглеждаше нелепо като всеки бял човек, който се опитва да се облича като момче от нашата улица, и два пъти по-нелепо, защото беше на четирийсет и осем години. Всеки път, когато кръстосаше крака, а той го правеше често, торбестия панталон вдигаше такъв шум, че прекъсваха разговора.

Навярно, когато се намираше на закрито, той почти винаги носеше черни очила. Носеше ги и сега.

Спец-Мог сваляше и слагаше очилата почти с честотата, с която прекръстосваше краката си, макар че тези два нервни тика не бяха синхронизирани. Той, изглежда, не можеше да реши дали има по-добър шанс да преживее разпита, като гледа открито и безхитростно или като се крие зад тъмните стъкла.

Макар че професорът явно вярваше, че всеки полицай е брутален фашист, той не бе от онези, които ще се качат на барикада, за да го изкрещят. Не беше раздразнен, че двама агенти на потисническата полицейска държава бяха в дома му, беше направо ужасен.

В отговор на всеки въпрос той бълваше поток от информация с надеждата, че изобилието от подробности ще изтика Итън и Хазарт през вратата, преди да са извадили железните боксове и палките.

Това не бе човекът, който им трябваше. Спец-Мог би могъл да насърчава другите да извършват престъпления в името на някакъв идеал, но той бе прекалено страхлив да го стори сам.

Освен това той нямаше време за извършване на престъпления. Беше написал десет научни труда и осем романа. Освен лекциите, които четеше, той организираше конференции, кратки курсове и семинари. Пишеше пиеси.

Итън знаеше от опит, че трудолюбивите хора, независимо от качеството на произведеното от тях, рядко извършват тежки престъпления. Само на кино процъфтяващите бизнесмени прибягват редовно до убийства и побои покрай нормалните си задължения.

Престъпниците обикновено са лоши работници или просто мързеливи. Или каквото притежават е дошло от наследство или по друг лесен начин. Безделието им дава време да кроят планове.

Доктор Спец-Мог нямаше спомен за Ролф Рейнърд. Неговите кратки конференции се посещаваха средно от триста неуспели актьори. Мнозинството от тях не оставяха трайни впечатления.

Когато Итън и Хазарт се надигнаха, за да си тръгнат, без да заплашат, че ще го изтезават с ток в гениталиите, Спец-Мог ги изпрати с видимо облекчение. След затварянето на вратата той без съмнение се бе втурнал към тоалетната — разстроените му черва издаваха фалша на английската му невъзмутимост.

Когато влязоха в колата, Хазарт рече:

— Трябваше да му фрасна един на това копеле заради принципа.

— Разнежил си се с годините — изсмя се Итън.

— Що за акцент беше това?

— На Адам Сандлър в ролята на Джеймс Бонд.

— С добавка от Шварценегер.

След посещението на Спец-Мог те изгубиха твърде много време да открият доктор Джералд Фицмартин, организатора на конференцията за писане на сценарии, посетена от Рейнърд.

Според университета, в който преподаваше, Фицмартин си беше вкъщи за празниците. Ала когато Хазарт позвъни по телефона, му отговори телефонен секретар.

Фицмартин живееше в района на Пасифик Палисейдс в Лос Анджелис. Те караха по асфалтирани улици, които изглеждаха по-подходящи за гондоли, отколкото за коли.

Когато позвъниха на вратата на Фицмартин, никой не отвори. Може би стопанинът бе отишъл да пазарува за Коледа. А може би бе прекалено зает с опаковането на подарък в знак на омраза в черна кутия, предназначена за Чанинг Манхайм.

Съседът имаше други сведения — Фицмартин бе откаран с линейка в медицинския център „Сидърс-Сайнай“ в понеделник сутринта. Причината не му бе известна.

Когато Хазарт се обади в центъра, стана ясно, че там държаха повече на поверителността на данните за пациентите си, отколкото на връзките с полицията.

Под боксьорските синини на небето Итън подкара обратно към града. Вятърът водеше война с дърветата, която понякога дърветата губеха и клоните им падаха по улиците и препречваха пътя на колите.

Движението бе също така войнствено като небето. На една от пресечките две коли се бяха сблъскали и двете не ставаха повече за нищо. На пет пресечки по-нататък един камион се бе врязал странично в пикап.

Отначало той караше с предпазливост, която постепенно премина в бдителност. Не можеше да се удържи да не мисли, че след като веднъж бе смазан и убит при автомобилно произшествие, това можеше пак да му се случи на друга улица. И този път бе възможно да не се върне от смъртта.

По пътя Хазарт издири по телефона името на професора в друг от университетите, който бе организирал еднодневен семинар по самореклама.

Без да сваля ръка от волана, Итън погледна часовника си. Денят се оттичаше по-бързо и от дъжда в шахтите.

Трябваше да се върне в Палацо Роспо преди пет. Фрик не трябваше да бъде сам в голямата къща, особено в този странен ден.