Лицето

— … и ще разбере, че заплахата за Манхайм остава, докато не се установи кой е професорът. Това ще ускори разследването и аз дори междувременно може да получа полицейска закрила за шефа си.

— Може, ако живеехме в идеален свят.

— Понякога системата работи.

— Само тогава, когато не го очакваш.

— Вярно, но аз нямам необходимите ресурси да разследвам приятелите и съдружниците на Рейнърд достатъчно бързо, нито имам правото да се ровя в личния му архив и във вещите му. Ща не ща, налага ми се да разчитам на системата.

— А обядът ни днес?

— Няма такъв.

— Някой може да ни е видял. А и кредитната карта може да се проследи.

— Добре тогава, обядвали сме заедно. Но не съм споменал за Рейнърд пред теб.

— И кой ще ни повярва?

Итън не можа да се сети за някой, който би могъл да бъде толкова доверчив.

— Обядваме двамата, аз си измислям причина да отида при Рейнърд същия ден и по някаква случайност вземат, че го убиват, докато съм там. Сетне по някаква случайност колата, с която убиецът се е готвил да избяга, се оказва собственост на Дъни Уислър, стария ти приятел.

— Боли ме главата — оплака се Итън.

— Хем не съм я ритнал още. Няма какво да се заблуждаваме, ще очакват от нас да знаем какво става и когато кажем, че не знаем…

— Което е факт…

— … ще бъдат сигурни, че лъжем. Ако бях на тяхно място, и аз бих помислил, че лъжем.

— Също и аз — призна Итън.

— Затова ще скалъпят някакъв сценарий, който криво-ляво обяснява нещата, и ние ще бъдем обвинени, че сме очистили майката на Рейнърд, после самия Рейнърд, прехвърлили сме вината на Хектор Х, на когото също сме видели сметката. И така, докато онова копеле, областният прокурор, ни изкара виновни за изчезването на динозаврите.

Църквата престана да прилича на убежище. На Итън му се прииска да бъде в друг бар, където би могъл да намери някаква утеха, но не бар, в който Дъни, мъртъв или жив, може да се появи.

— Не мога да отида при Кеселман — реши той.

Хазарт никога не би въздъхнал с облекчение или пък би признал колко е разтревожен. Ако под ноздрите му бе поставено огледало, навярно от парата би се разбрало, че е жив, но иначе спадането в напрежението му бе отразено само в лекото отпускане на грамадните му рамене.

— Ще трябва да взема допълнителни мерки за защитата на Манхайм — продължи Итън — и да се надявам, че Кеселман бързо ще открие убиеца на Мина.

— Ако екипът за разследване на престрелката с участието на полицай не реши да ме махне от случая с Рейнърд, ще преобърна града да намеря Дъни Уислър — закани се Хазарт. — Сигурен съм, че той е ключът към разрешаването на тази загадка.

— Мисля, че Дъни ще ме намери пръв.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам. — Итън се поколеба и въздъхна. — Дъни беше там.

— Къде там? — намръщи се Хазарт.

— В бара на хотела. Забелязах го едва когато си отиваше. Хукнах след него, но го загубих в тълпата навън.

— За какво е отишъл там?

— За да пие. Може би, за да ме наблюдава. Може да ме е проследил дотам, канел се е да поговорим и после се е отказал. Не знам.

— Защо не ми каза преди?

— Не знам. Стори ми се, че призраците стават прекалено много.

— Страхуваш се, че ще може да не ти повярвам ли? Имай ми доверие, братле. Не се знаем от вчера, нали? Стреляни сме заедно.

Те решиха да си тръгнат от църквата един по един.

Хазарт стана пръв и се отдалечи. Излезе от другия край на пейката на централната пътека и рече:

— Също като едно време, а?

На Итън му беше ясно какво има предвид.

— Прикриваме задниците си един на друг.

За човек планина, какъвто беше, Хазарт вдигаше много малко шум, докато се придвижваше към изхода на църквата и излизаше навън.

Да имаш на кого да разчиташ да пази гърба ти, е голям плюс, но утехата и подкрепата, идващи дори от най-добрия ти приятел, не могат да се сравняват с онова, което една любяща съпруга може да представлява за съпруга си, или любящият съпруг — за съпругата си. В архитектурата на сърцето стаите на приятелството са надълбоко и са построени солидно, но най-топлото и сигурно убежище в сърцето на Итън беше онова, което той бе споделял с Хана и което тя сега обитаваше само като скъп призрак, един често навестяващ го незабравим спомен.

Той би могъл да й довери всичко — и за силуета в огледалото, и за второто си умиране, след като излезе от „Рози завинаги“ — и тя щеше да му повярва. Те щяха да се опитат заедно да намерят някакво обяснение.

През петте години, откакто си бе отишла, той никога не бе чувствал липсата й така остро, както в този момент. Седнал сам в тихата църква, идеално осъзнаващ монотонното барабанене на дъжда по покрива, застоялия мирис на тамян, рубинената светлина на молитвените свещи, но неспособен да долови и най-лекия шепот, лъх или просветване на Бога, Итън копнееше не за доказателство от твореца си, а за Хана, за музиката на гласа й и за красивата й усмивка.