Лицето

Чувстваше се като бездомник, без огнище и котва. Апартаментът му в имението на Манхайм очакваше завръщането му, готов да го посрещне с много удобства, но за него това беше просто жилище, не скъпо на сърцето му място. Той бе изпитал магическото притегляне на дома само веднъж през този дълъг странен ден — на гроба на Хана, легнала до празното място, за което той имаше документ за собственост.

Глава 37

Капките дъжд отскачаха от редуващите се орнаменти от бронзови топки и пламъци, от излетите панели от арабески, от декоративните щрихи на фризовете, от грифоните и хералдичните гербове и се стичаха по портата на имението на Манхайм.

Итън спря до колоната за проверка, която бе висока метър и половина, квадратна и покрита с варовик. В нея бяха монтирани камера от системата за вътрешно наблюдение, домофон и клавиатура. Той отвори прозореца и набра шестцифрения си личен код.

Блестяща под светлината на фаровете, богато украсената масивна порта започна бавно да се отваря.

Всеки от персонала, работещ в имението, си имаше собствен код. В компютъра на охраната се пазеше архив на всички влизания.

Дистанционно управление, като тези, които отварят гаражни врати, или закодирани устройства за всяко превозно средство биха били по-удобни от набирането на кодове върху клавиатура, особено в такова лошо време като сега, ала тези уреди са достъпни за автомонтьорите в сервизите, помощниците, които паркират коли, и всички, които използват временно даден автомобил. Един нечестен да се намери сред тях и сигурността на имението можеше да пострада.

Ако Итън беше посетител без личен код за отваряне на портата, той щеше да позвъни на домофона и да се представи на пазача в стаята на охраната в задната част на имението. Ако очакваха посещението му или пък той беше в списъка на семейните приятели с постоянен достъп, пазачът щеше да отвори портата от пулта си.

Докато чакаше масивната бронзова бариера да се дръпне от пътя му, Итън се намираше под наблюдението на камерата в колоната за проверка. Когато влезеше, той щеше да бъде огледан от серия от камери, сложени по дърветата и насочени по такъв начин, че да открият дали някой не е легнал на пода на джипа, за да се промъкне незабелязано.

Всички видеокамери бяха снабдени с технология за нощно виждане, която превръщаше и най-слабия лунен лъч в ярко сияние. Сложна компютърна програма изчистваше сенките и изкривяванията, причинени от дъжда, и върху екраните на охраната образът бе кристален.

Ако беше майстор или доставчик, дошъл в затворен бус, пазачите щяха да го помолят да ги изчака отвън. Някой от тях щеше да дойде и да огледа вътрешността на колата, да не би шофьорът да е бил принуден да доведе злосторници.

Палацо Роспо не беше крепост нито от Средновековието, оградена с ровове, пълни с вода, и вдигащите се мостове, нито според съвременните разбирания. Но в никакъв случай беше и торта на поднос, та всеки гладен крадец да може да я излапа.

Портата можеше да бъде съборена с експлозиви. Високата ограда можеше да бъде преодоляна със стълба. Но човек не можеше лесно да се промъкне незабелязан. Неканените гости щяха почти моментално да бъдат забелязани и проследени от камерите, от датчиците за движение и топлина, както и от други устройства.

Широка девет метра и тежаща три и половина тона, портата изглеждаше твърде солидна, за да се помести. Но моторът, който я задвижваше, беше много мощен и тя се изтъркаля на колелцата си с привидна лекота и с по-голяма бързина, отколкото би могло да се очаква.

Парцел с площ двайсет декара се смята за голям в повечето жилищни райони. В този район, където четири декара струват повече десет милиона долара, имот с площ от двайсет декара е равностоен на извънградското имение на английски барон.

Дългата алея към входа заобикаляше изкуственото езеро пред къщата, която не беше в стил барок като бронзовата порта, а облицован с варовик макет на триетажна паладийска сграда с прости класически орнаменти и елегантни пропорции въпреки огромния си размер.

Малко преди да стигне до езерцето, алеята се раздвояваше и Итън пое по отклонението, водещо отстрани на големия дом. При следващото разклонение една от алеите водеше към сградата за домакина по поддръжката на двора и стаята на пазачите, а другата беше рампа, по която се слизаше в подземния гараж.

Гаражът беше на два етажа. На горния Лицето държеше личната си колекция от трийсет и две коли, като се започне от ново порше и серия от ролс-ройси от трийсетте години на двайсети век, премине се през мерцедес-бенц 500К от 1936, дюсенберг модел „J“ от 1931 и се стигне до кадилак шестнайсет от 1933 г.

На долния етаж се намираха автомобилите за работа, собственост на имението, както и места за паркиране на служителите.

И на двата етажа подовете бяха покрити с бежови матови керамични плочки, а стените бяха облицовани с гланцови плочки с подходящ цвят. Подпорните колони бяха украсени с мозайки в различни нюанси на жълто.

Малко автосалони за луксозни возила за най-богатите изглеждаха така красиви, както долния етаж на гаража.