Лицето

Таблото за закачване на ключовете от колите беше на стената до асансьора. На пода под него седеше Фрик със същата фентъзи роман в ръце, който бе чел в библиотеката тази сутрин. Той се изправи при появата на Итън.

Срещата с момчето до такава степен зарадва Итън, че чак се учуди. Нищо друго не бе имало положителен ефект върху него през този дълъг, мрачен, смазващ ден.

Не беше сигурен защо срещата с момчето го ободри. Може би защото човек очаква синът на Лицето, растящ в условията на богатство и безразличие, да бъде ужасно разглезен или болезнено нервен, или и двете и защото вместо това Фрик беше добро и срамежливо момче, което се опитваше да прикрива свенливостта си, като си придаваше вид на врял и кипял, но не можеше да скрие присъщата си скромност, толкова рядка в света на знаменитостите, колкото е съжалението сред алигаторите в тресавище.

Итън посочи към книгата и попита:

— Злият магьосник успя ли вече да намери език от честен човек за отварата си?

— Още не. Но изпрати жестокия си асистент Крагмор при един лъжлив политик, за да му отреже тестисите.

— Ама че зъл магьосник! — потръпна Итън.

— Е, става дума за политик. Понякога някои от тях ни гостуват. След като си отидат, госпожа Макбий прави инвентаризация на ценните предмети в стаите, където са били настанени.

— А ти… какво правиш тук? Каниш се да излезеш на разходка с кола ли?

Фрик поклати глава.

— Безсмислено е да се опитвам да избягам от къщи, докато не навърша шестнайсет. Първо трябва да си взема шофьорската книжка, после ми трябва време да спестя достатъчно пари за началните разходи, да открия идеалното градче, в което да се скрия, и да измисля как да се дегизирам така, че никой да не може да ме познае.

— Това е планът ти, значи — усмихна се Итън.

Фрик не отвърна на Итън с усмивка, а рече сухо и сериозно:

— Да, това е планът ми.

Момчето натисна копчето, за да извика асансьора. Бръмченето на механизма бе само отчасти заглушено от шахтата.

— Тук съм, защото се крия от работещите по украсата — съобщи Фрик. — Те продължават да слагат елхи и украса из цялата къща. Това е първата ти Коледа тук и не знаеш, че всички носят глупави червени шапки и всеки път, като те видят, крещят „Весела Коледа“, хилят се като малоумни и те черпят със захарни бастунчета. Те не се занимават просто с украсата, а превръщат цялата работа в представление, което навярно хората искат, инак биха останали без работа, но е толкова гадно, че на човек му се дощява да стане атеист.

— Хубава празнична традиция.

— По се търпи от платените коледари на Бъдни вечер. Те се обличат като герои от романите на Дикенс и ти говорят между песните за кралица Виктория и чичо Скрудж и дали на коледната трапеза ще има гъска и пудинг и те наричат „милорд“ и „млади господарю“, и не можеш да не присъстваш, защото Татко приз… защото баща ми го смята за голяма работа. След половин час ти се струва, че ще ти се пръсне тумбакът или ще ослепееш, а трябва да издържиш още половин час. Но после става по-добре, защото след коледарите се появява фокусник, който прави един номер с джуджета, облечени като елфи, и пада страхотен смях.

Елфрик се опитваше да скрие някаква силна и неотложна тревога, която неволно се изливаше в порой от думи подобно на отприщен бент. Той не беше мълчалив по природа, но не беше и бърборко.

Асансьорът пристигна и вратата се отвори.

Итън влезе след момчето в облицованата с дърво кабина.

След като натисна бутона за партера, Фрик попита:

— Как мислиш, перверзните типове, които се обаждат по телефона, опасни ли са, или само си приказват?

— Перверзни типове по телефона?

До този момент момчето го бе гледало в очите. Сега погледът му бе вторачен в таблото с бутоните, на което се виждаше до кой етаж е стигнал асансьорът, и не се обърна пито за миг към Итън.

— Типове, които ти звънят и после пъхтят. Това стига ли им да си направят кефа, или понякога идват при теб, за да те опипват?

— Някой обаждал ли ти се е, Фрик?

— Да. Някакъв чудак. — Фрик започна да изпуска тежки и неравномерни въздишки, сякаш Итън би могъл да разпознае перверзния тип по неповторимите особености на ритъма на дишането му.

— Кога започна това?

— Днес. Първо, когато бях в стаята с влаковете. После се обади отново, когато вечерях във винарската изба.

— На личния ти номер ли се обади?

— Да.

Върху таблото светна бутона на горния гараж. Асансьорът се изкачваше бавно.

— Какво ти каза този тип?

Фрик се поколеба, пристъпвайки нервно от крак на крак върху инкрустирания мраморен под.

— Само пъхтеше. И издаваше някакви… почти животински звуци.

— И нищо друго?

— Нищо. Животински звуци, ама не знам всъщност за какво бяха, защото не звучаха като на човек, който има талант да имитира.

— Сигурен ли си, че не каза нищо? Нито дори името ти?

С поглед, все тъй забит в таблото, Фрик отвърна:

— Нищо, освен тъпото пъхтене. Аз му позвъних обратно, като набрах звездичка шейсет и девет. Мислех си, че може още да живее с майка си и ако тя вдигне телефона, мога да й разкажа какво прави лудият й син, но вместо това чух пъхтенето му.

Пристигнаха на партера на къщата. Вратата се отвори.