Лицето

Между втората и третата страница на статия за майката на Фрик, Фредерика Ниландър, госпожа Макбий беше сложила жълта бележка и бе отбелязала с химикалка един пасаж в текста.

Итън зачете статията от заглавието. В началото на втората страница беше споменат Елфрик. Фреди беше заявила, че двамата със сина й са „като дупе и гащи“ и че където и по света да я закараше славната й работа, те „поддържаха връзка чрез дълги разговори подобно на училищни приятелки, които си споделят мечтите и повече тайни от двама шпиони, съюзили се срещу света“.

Всъщност тяхната телефонна връзка беше толкова тайна, че дори Фрик не знаеше за нея.

Фреди описваше Фрик като „жизнерадостно, самоуверено момче, голям атлет като баща си, много добър с конете, чудесен ездач“.

С конете?

Итън би се обзаложил на годишната си заплата, че ако Фрик някога се бе занимавал с коне, то те са били от вида, който не произвежда тор, и тичат само под музиката на латерни.

С изфабрикуваното на този фалшив Фрик Фреди сякаш даваше да се разбере, че истинските качества на сина й или не й харесват, или дори я карат да се срамува.

Фрик бе достатъчно умен и чувствителен, за да направи точно този извод.

При мисълта, че момчето е прочело тези обидни глупости, Итън хвърли списанието не в кошчето за боклук до бюрото си, а сърдито го запрати към камината с намерението да го изгори по-късно.

Фреди навярно би се оправдала, че в интервю за Панаир на суетата тя трябва да избира всяка дума така, че да подобрява имиджа й. Колко супер би могъл да бъде един супермодел, ако от него се беше пръкнало нещо по-различно от свръхестествен суперсин?

Изгарянето на страниците от списанието, в които имаше снимки на Фреди, щеше да бъде особено приятно. Имитация на вуду.

Линия 24 беше още заета.

Той погледна към компютъра. На екрана още стоеше телефонният индикатор. И това обаждане идваше от номер, който бе блокиран от източника.

Тъй като връзката не бе прекъсната, цифрите, показващи времетраенето на разговора, продължаваха да се менят. Вече беше надхвърлило четири минути.

Това беше прекалено дълго за съобщение, оставено на телефонния секретар, ако повикването бе направено от търговец или беше по грешка. Любопитно.

Сигналната светлина угасна.

Глава 44

Фрик отвори очи и се видя заобиколен отвсякъде от бащи, цяла армия, в която всеки войник имаше същото прославено лице.

Той лежеше по гръб, но не беше в легло. Не смееше да мръдне и се притискаше отчаяно към твърдата гладка повърхност под тялото си, а мислите му се кръжаха объркано и лениво, сякаш във водовъртеж.

Ей, ама тези бащи бяха огромни, някои в цял ръст, други — само глави без тяло, но за сметка на това бяха гигантски, подобни на балони по време на парада за Деня на благодарността.

Фрик имаше чувството, че е припаднал вследствие на недостиг на кислород, което означаваше, че е имал тежък пристъп на астма. Но когато се опита да си поеме дълбоко дъх, той не изпита никакво затруднение.

Повечето огромните лица на баща му изразяваха безстрашие и решителност, бяха запечатали момент на неудържим устрем, но сред тях имаше и усмихнати. Едно лице намигаше, друго се смееше беззвучно. Няколко гледаха влюбено или замечтано, но не към Фрик, а към красиви, известни и също толкова големи женски глави.

Главата на Фрик започна да се прояснява и той изведнъж си спомни мъжа, който бе излязъл от огледалото. Това моментално го накара да се изправи.

За момент мисълта му отново се замъгли.

Повдигна му се, но той успя да се удържи да не повърне и се почувства почти като герой.

Фрик се осмели да вдигне главата си и да огледа гредите в търсене на безкрилия призрак. Той очакваше да съзре поне част от сивия вълнен костюм или черните обувки, плъзгащи се по въздуха с грацията на фигурист.

Не забеляза нищо обезпокоително, навсякъде виждаше само образа на баща си — ту цветен, ту черно-бяло. Татковците настъпваха и отстъпваха, обкръжаваха го и се надвесваха над него.

Книжни бащи, до един.

Обзет от решителност, Фрик се изправи на крака и постоя за миг неподвижно, за да не му се завие свят, сякаш бе стъпил на опъната на високо жица.

Заслуша се, но не чу нещо друго, освен шума от дъждовните капки. Непрестанния, обгръщащ, разтварящ всичко дъжд.

Малко по-бързо, отколкото би изисквала предпазливостта, и по-бавно, ако проявяваше смелост, Фрик се движеше из лабиринта, в търсене на стълбището. Лутайки се, той стигна до огледалото, обрамчено със змии.

Намерението му беше да го заобиколи възможно най-отдалеч. Ала посребреното огледало притежаваше някакво мрачно и мощно притегляне.

Случката с мъжа от отражението му се струваше ту като сън, ту като нещо толкова реално, както миризмата на избилата го от страх пот.

Изпитваше нужда да се увери кое е истина и кое не навярно защото прекалено голяма част от живота му изглеждаше нереална и му беше невъзможно да понесе още една несигурност. Далеч не като смелчага, но и съвсем не като страхливец, какъвто очакваше да бъде, той се приближи до охраняваното от змиите огледало.