Лицето

Неотдавнашните събития го бяха накарали да повярва, че световете на Елфрик Манхайм и на Хари Потър се бяха слели в едно и макар че би се разтревожил, Фрик никак не би се учудил, ако змиите в дърворезбата по някакъв свръхестествен начин бяха оживели и се бяха стрелнали да го ухапят при приближаването му. Боядисаните люспи и виещите се тела не се помръднаха, а в зелените стъклени очи святкаше само имитация на злоба.

В огледалото се виждаха само собственото му отражение и един обърнат обратно образ на всичко, което се намираше зад гърба му. Нито намек за оня свят или пък за някакви други светове.

Фрик вдигна колебливо дясната си ръка, забеляза с покруса колко силно трепереше и я протегна към образа си. Стъклото беше хладно и гладко на пипане и без съмнение — солидно под пръстите му.

Фрик притисна и дланта си към посребрената повърхност и споменът за Молох започна да му се струва повече като сън, отколкото като истинска среща.

После осъзна, че цветът на очите в отражението не беше зеленият, с който беше израснал, зеленият, който бе наследил от вечно отсъстващата си майка. Тези очи бяха сиви, лъскаво сатенено сиви, само с малки зелени пръски в тях.

Това бяха очите на мъжа от огледалото.

В мига, в който Фрик направи това ужасяващо откритие, две мъжки ръце се подадоха от огледалото, стиснаха го за китката и му връчиха нещо. После затвориха дланта му в юмрук, като по този начин смачкаха предадения предмет, и го блъснаха назад.

Потресен, Фрик захвърли каквото му бяха дали и затрепери от отвращение при допира до нещо едновременно гладко и грапаво.

Той се втурна по пътеката до стената към стълбището и с шеметна скорост задумка с крака по виещите се стъпала, тласкан от паниката с такава сила, че металната повърхност заехтя като опънатата кожа на барабан по време на гръмотевица.

Докато тичаше от източния към северния коридор покрай затворените врати на безлюдния трети етаж, той трепереше, защото си представяше как те се отворят от всякакви чудовища, които човек би могъл да си въобрази. Гледката на помътнели от времето старинни огледала над стари като света масички го караше да се вцепенява от страх.

Той се оглеждаше непрекъснато нагоре и назад в очакване на нещо ужасно. Всеки момент отнякъде можеше да го нападне Молох — един безмилостен бог канибал в костюм на бизнесмен.

Фрик стигна до главното стълбище невредим и без някой да го преследва, но не изпита облекчение. Блъскането на сърцето му би заглушило тропота от железните подкови на сто коня, яздени от сто смърти със сто коси в ръцете.

Ясно бе, че врагът му нямаше намерение да го сграбчи както лисицата заек. Щом като можеше да се промъква от огледалата, защо да не може и през стъклата на прозорците? Защо не и по всяка повърхност, която е достатъчно лъскава, за да се отрази в нея, като например онази бронзова урна или лакираните черни врати на високия старинен шкаф, или, или, или…

Пред него триетажното кръгло фоайе на парадния вход тънеше в мрак. Главното стълбище, което следваше извивките на стените, чезнеше във виещите се сенки.

Вечерта бе превалила. Хората, които чистеха къщата и подреждаха коледната украса, както и персоналът, работещ извънредно, бяха свършили задълженията си и си бяха отишли. Госпожа и господин Макбий си бяха легнали.

Той не можеше да остане сам на третия етаж.

Невъзможно.

Когато натисна един ключ на стената, кристалните полилеи, които висяха над стълбището, светнаха като един. Стотици висулки хвърляха отблясъци във всички цветове на дъгата по стените.

Той се спусна до партера така стремглаво, че ако Касандра Лимоне, актрисата с мускулестите прасци, които можеха да ти сцепят главата, провеждаше тренировката си тук, Фрик не би могъл да я избегне и би я съборил с такава сила, че да се потроши цялата.

Той скочи от последното стъпало, плъзна се по мраморния под и се спря пред основната коледна елха, която виждаше за пръв път. Пет-шест метра високо, украсена изключително с червени, сребърни и кристални играчки, дървото спираше дъха, дори когато гирляндите му от електрически лампички не светеха.

Ослепително красивата гледка на елхата не би била достатъчна да го накара да се спре за повече от секунда в бягството си, но докато се взираше в блестящото вечнозелено дърво, той осъзна, че стиска нещо в дясната си ръка. Отвори пръсти и видя предмета, връчен му от мъжа в огледалото, смачкания предмет, който той бе сигурен, че бе захвърлил на пода на тавана.

Нещо едновременно гладко и грапаво на пипане, съвсем леко, но не беше умрял бръмбар, нито змийска кожа, нито крило на прилеп, нито някаква друга съставка за отварата на вещица, каквато той бе очаквал. Просто една смачкана на топка снимка.

Той я разгъна и я изглади с треперещите си пръсти.

С назъбени ръбовете, сякаш беше изтръгнат от рамка, портретът беше на хубава жена с тъмна коса и тъмни очи. Той не я познаваше.

Фрик знаеше от опит, че това как хората изглеждат на снимки няма нищо общо с действителността. И все пак от милата усмивка на тази жена той заключи, че тя има добро сърце, и му се дощя да я познава.