Маскарад

— Туй е от ония въпроси, отговорите на които разкриват характера, нали?

— Позна.

— Значи ще се мъчиш да налучкаш каква съм по мойте приказки…

— Гита Ог, цял живот те познавам, знам те каква си. Няма нужда да налучквам. Ама ти все пак ми отговори.

— Като си помисля, ще взема Грибо.

Баба кимна.

— Щото туй показва колко съм добра и грижовна — продължи Леля.

— Не, туй показва, че си от хората, дето се мъчат да познаят какъв е правилният отговор — възрази Баба. — Лукава си. По-подходящ за вещица отговор и аз няма да измисля. Хитруваш.

Леля я погледна гордо.

Хъркането се промени в звуци от рода на „блърт-блърт“ и носната кърпа върху лицето на мъжагата затрепка.

— … пудинг с меласа и много яйчен крем…

— Ей, той каза нещо — сепна се Леля.

— Говори насън — осведоми я Баба Вихронрав. — Чувах го от време на време.

— Аз пък не съм го чула!

— Щото все се случваше да си извън каретата.

— А-а…

— При последното спиране спомена палачинки с лимон. И картофено пюре с масло.

— Като слушам таквиз приказки, огладнявам — сподели Леля. — Имам пирог със свинско някъде из торбата…

Хъркането секна изведнъж. Една ръка дръпна кърпата. Лицето под нея се оказа дружелюбно, брадато и малко. То се обърна със свенлива усмивка към вещиците, после погледът се впи в пирога със свинско.

— Да ви отрежа ли, господине? — попита Леля.

— Май си нося и горчица.

— О-о, бихте ли ме почерпила, скъпа госпожо? — с леко писукащ глас заговори мъжагата. — Не помня откога не съм хапвал пирог със свинско… уф, майчице…

Изкриви лице, като че бе изтърсил нещо крайно неуместно, но тутакси се успокои.

— Имам и бутилка бира, ако искате някоя глътка — добави Леля.

Тя беше от жените, които почти толкова обичат да гледат как другите ядат, колкото и сами да се наслаждават на храната.

— Бира? — промълви мъжът. — Бира ли казахте? Знаете ли, те не ми позволяват да пия бира. Ха, уж пораждала неподходящо настроение. Бих дал

какво ли не за чаша бира…

— И едно „благодаря“ ми стига — увери го Леля и му връчи чашата.

— А кои са „те“, дето ги споменахте? — обади се Баба.

— То аз съм си виновен, като помисля — сподели мъжът, пръскайки трохи. — Оставих се да затъна…

Отвън долитаха нови звуци. Виждаха се светлините на някакъв град, каретата забави ход.

Мъжът натъпка остатъците от пирога в устата си и намокри залъка с пяната от дъното на чашата.

— О-о, беше прекрасно! — въздъхна, облегна се и закри лицето си с кърпата. После повдигна едно ъгълче. — Не споменавайте пред никого, че съм говорил с вас, но вие току-що станахте приятелки на Хенри Дембел.

— А ти, Хенри Дембел, с какво се занимаваш? — сдържано попита Баба.

— Ами аз… такова, работя на сцената…

Каретата спря. Захрущяха камъчета под подметките на слизащи от покрива хора. Вратата се отвори.

Баба зърна цяла тълпа, надничаща развълнувано в салона на каретата, и по навик вдигна ръка да намести шапката си. Но няколкото промушени вътре ръце се протегнаха към Хенри Дембел, който седна напрегнато, усмихна се нервно и се остави да го изведат. Неколцина крещяха и някакво име, но не звучеше като Хенри Дембел.

— Кой ли е тоя Енрико Базилика? — учуди се Леля.

— Де да знам — призна си Баба. — Може да е оня, от който толкоз се плаши господин Хенри Дембел.

Странноприемницата се оказа схлупена постройка само с две спални за пътници. Като безпомощни старици, пътуващи сами, вещиците се настаниха в едната, защото иначе животът на всички наоколо щеше да стане доста тежък.

Господин Ведър гледаше измъчено.

— За теб може да съм продавач на едро на сирене, може и да ме смяташ за някакъв си твърдоглав търгаш, който няма да познае културата, ако ще и да му я сипят в чая. Но аз от много години съм редовен посетител и на тукашната, и на други опери. Мога да напявам едва ли не целия репертоар на…

— Убеден съм, че сте гледал и слушал много представления — прекъсна го Салзела. — Но… какво знаете за самите постановки?

— Бил съм зад кулисите на кой ли не театър…

— О,

театърът ли… Изобщо не е същото. Операта не е театър с добавени песни и танци. Операта си е опера

. Дори да си представяте, че постановката на Lohenshaak е буря от страсти, тя е като детски игри в пясъчника в сравнение със ставащото зад кулисите. Всички певци се мразят и в червата помежду си, хорът пък презира солистите, вокалистите вкупом ненавиждат оркестъра и всички треперят пред диригента. Сценичните работници от едната страна не си говорят с онези от другата страна. Танцьорите бездруго са превъртели от диети и глад. Но това далеч не е всичко, защото всъщност…

Някой почука на вратата, но на мъчително неравни интервали, сякаш стоящият пред прага трябваше да се съсредоточи, за да извърши това действие.

— Влез, Уолтър — подкани Салзела.

Уолтър Плиндж се затътри вътре, понесъл две кофи.

— Господин Ведър, дойдох да ви сипя въглища за печката.

Ведър му махна да си върши работата и пак се вторачи в музикалния ръководител.

— Та какво казваше?

Салзела зяпаше унесено Уолтър, който внимателно нареждаше буците въглища една по една.

— Салзела?…

— Какво? О, извинете… Какво щях да кажа?

— Че това далеч не било всичко.