Маскарад

От прозорчето се разнасяха различни ухания, сред тях на пирог със свинско и сметана. Котаракът се вмъкна и стъпи върху рафт в килера.

Разбира се, понякога го хващаха. Тоест понякога го заварваха…

Да, имаше сметана. Грибо се настрои делово.

Преполовяваше паницата, когато вратата се отвори.

Ушите му прилепнаха към главата. Единственото му здраво око отчаяно затърси път за бягство. Прозорчето остана високо горе, а запълнилата рамката на вратата фигура носеше дълга рокля, която не допускаше стария номер „между краката“ и… и… и нямаше изход

…

Ноктите му задраскаха по пода…

О, не… пак се случваше…

Нещо прескочи в морфогенетичното поле на тялото му. Сблъскваше се с проблем, който котешката форма не беше способна да реши. Е, какво пък, знаем и друг начин…

Съдове се разхвърчаха и се пръскаха на пода наоколо. Лавици се цепеха с издигането на главата му към тавана. Чувал с брашно се разпиля в бял облак, за да направи място на все по-широките му рамене.

Готвачката се опули в него. И погледна надолу. После пак се вторачи нагоре. Но погледът й, сякаш дърпан с невидимо въже, се спусна отново надолу.

Тя се разпищя.

И Грибо се разпищя.

Посегна припряно към една паница, за да прикрие онази част от тялото си, чието излагане на показ изобщо не го притесняваше в битието му на котарак.

И отново изпищя, защото се заля с гореща свинска пача.

Шарещите му пръсти напипаха голяма медна форма за желе. Притисна я до слабините си, изфуча от килера, прелетя през кухнята, прекоси залата с клиенти, изскочи от кръчмата и изчезна в нощта.

Шпионинът, който вечеряше с пътуващия търговец, опря ножа си на чинията.

— Е, такава гледка не може да се види често.

— Моля? — не разбра търговецът, който седеше с гръб към мимолетното зрелище.

— Беше от онези старовремски форми за желе, и то медна. Вече са антики и цената им доста се вдигна. Леля ми имаше чудесен екземпляр.

Поднесоха пълна чаша на изпадналата в истерия готвачка, а неколцина от персонала излязоха в мрака навън, за да проверят какво става.

Откриха само формата за желе, захвърлена на двора.

У дома Баба Вихронрав спеше на отворени прозорци и без да заключва вратата. Успокояваше я увереността, че разните нощни твари в Овнерог биха предпочели сами да си излапат ушите, отколкото да нахлуят в къщата й. В опасно цивилизованите страни обаче тя прилагаше друг подход.

— Есме, сериозно ти говоря, че няма нужда

да подпираме вратата с леглото — повтори Леля Ог, хванала единия край на въпросното ложе.

— Предпазливостта никога не е излишна — напомни Баба. — Ами ако някой мъж рече да опита дръжката на вратата посред нощ?

— Няма как да стане на нашите години — печално възрази Леля.

— Гита Ог, ти си най…

Прекъсна я шуртене на вода. Чуваше се откъм едната стена и се проточи.

Спря и започна отново — силна струя, която полека отслабваше. Леля се ухили.

— Някой да не пълни вана? — предположи Баба.

— Е, може и да беше от пълнене на вана — допусна Леля.

Чу се звук от изливане и на трета кана, после нечии стъпки се отдалечиха. След няколко секунди се отвори врата и някой влезе много по-тежко. Скоро се разнесоха плацикане и сумтене.

— Да, някакъв мъж се накисна във ваната — установи Баба. — Гита, какви ги вършиш?

— Гледам дали няма чворове в тия дъски — съобщи Леля. — Аха, ето един…

— Я ела тук!

— Извинявай, Есме.

Тогава започна пеенето. Заслушаха се в много приятния тенор, чийто тембър беше обогатен от екота в банята.

— „Покажи ми пътя към дома, уморен съм и копнея за леглото…“

— Кефи се човекът — поклати глава Леля.

— „… и където и да бродя…“

Някой почука на вратата на банята и певецът без запъване превключи на друг език:

— „… per via di terra, mare o schiuma…“5

Вещиците се спогледаха.

Обади се приглушен глас:

— Господине, донесох ви грейката.

— Многгго благггодаррря — отвърна къпещият се с тежък акцент.

Стъпките отново затихнаха в коридора.

— „… Indicame la strada…6 да се завърнеш у дома.“ — Плисък на вода. — „Добра ви вечер, приятели моииии…“

— Брей, брей — промърмори под носа си Баба. — Нашият господин Дембел бил таен полиглот. Когато мърмори насън и си пее насаме в банята, приказва като нас, ама щом си мисли, че го слушат, става същински чужденец.

— Сигурно иска да забълбука оня Базилика — предположи Леля.

— О, аз си мисля, че двамата с Базилика направо са неразделни. Дори вече знам, че са един и същ…

На тяхната врата потропаха тихо.

— Кой е там? — властно попита Баба.

— Аз съм, госпожо. Слот. Съдържателят.

Вещиците избутаха леглото настрана и Баба открехна вратата.

— Какво има? — попита недоверчиво.

— Ъ-ъ… кочияшът каза… че сте вещици…

— Е, и?

— Дали не бихте искали… да ни помогнете?

— Какво не е наред?

— Ами моето момче…

Баба отвори вратата широко и видя жената, застанала зад господин Слот. Стигаше само да погледне лицето й. Жената държеше в ръцете си увито детенце.

Баба се отдръпна.

— Внесете го вътре, за да го прегледам.

Взе бебето от жената, седна на единствения стол в стаята и разгърна пелените. Леля Ог надничаше над рамото й.