Маскарад

— Хъм… — произнесе Баба след малко.

Озърна се към Леля, която почти незабележимо завъртя глава.

— Прокълната е тази къща, от това е всичко — промълви господин Слот. — И най-хубавата ми крава се поболя, няма да се оправи.

— О, имате краварник, значи? — сепна се Баба. — Много добро място за болник е краварникът. Щото е топло. Я ми покажете къде е.

— Долу ли искате да свалите момчето?

— И то тутакси.

Мъжът се озърна към жена си и вдигна рамене.

— Е, вие знаете най-добре. Минава се оттук.

Поведе вещиците надолу по задната стълба, минаха през двора и влязоха в сладникав задух. Една крава се бе проснала на сламата. Диво извъртя едното си око към тях и се опита да измучи.

Баба огледа всичко и постоя замислена. После отсъди:

— Ще свърши работа.

— От друго имате ли нужда? — попита Слот.

— Само от тишина и спокойствие.

Той се почеса по главата.

— Аз си представях, че правите заклинания или забърквате някаква отвара, нещо такова…

— Понякога и туй се случва.

— Ами аз знам къде да намеря жаба…

— Донесете ми само свещ — прекъсна го Баба. — Предпочитам нова.

— Това ли е всичко?

— Да.

Господин Слот се умърлуши. Колкото и да беше угрижен, пролича си, че според него Баба Вихронрав не е съвсем истинска вещица, щом няма да си послужи с жаба.

— Искам и кибрит — добави Баба, щом забеляза унинието му. — Може да ми потрябва и тесте карти.

— А аз имам нужда от три студени агнешки пържоли и точно две халби бира — вмъкна Леля.

Мъжът закима. Желанията им не заместваха напълно жабата, но бяха по-добри от нищо.

— Ти пък защо го крънкаш? — изсъска Баба, щом Слот излезе забързано. — Бездруго се натъпка на вечеря.

— А, винаги съм готова да хапна нещичко допълнително. Ти няма да ме искаш тука и ще ми стане скучно.

— Казала ли съм, че не искам да останеш?

— Е… дори аз веднага видях, че момченцето е в несвяст, а пък кравата я е налегнала червена треска, ако не бъркам. Тя също е зле. Затуй си мисля, че си намислила да пипаш… грубичко.

Баба само вдигна рамене.

— В такива случаи вещицата трябва да остане сама — добави Леля. — Но ти внимавай какво правиш, Есме Вихронрав.

Настаниха детето на едно одеяло колкото се може по-удобно. Съдържателят и жена му се върнаха с поднос.

— Госпожа Ог ще извърши необходимото с подноса в стаята си — високомерно съобщи Баба. — А на мен позволете да остана тук цялата нощ. И никой да не влиза, ясно? Каквото ще да става.

Майката се поклони притеснено.

— Аз се чудех дали да не надникна към полунощ, за да…

— Никой, казах. Сега си вървете.

Щом ги изпроводи благо, но непреклонно, Леля Ог пак подаде глава.

— Есме,

какво

си намислила?

— Гита, седяла си често при умиращи, нали?

— О, да, то си е… — Лицето на Леля се изопна. — Ох, Есме… нали няма да…

— Гита, хапни си с удоволствие.

Баба затвори вратата.

До някое време пренареждаше бурета и сандъци, за да си направи подобие на маса и да има къде да седне. Топлият въздух лъхаше на кравешки газове. Начесто проверяваше как са двамата й пациенти, макар че си знаеше и без това.

В другия край на двора странноприемницата притихна постепенно. Накрая звънна метал, когато съдържателят заключи вратите. Тя го чу как пристъпи към вратата на краварника, но спря разколебан. После той се качи по стълбата.

Баба сложи картите на масата от неодялани дъски и се опита да нареди пасианс, за който все не й стигаше търпение.

Свещта намаляваше. Баба остави картите и се загледа в пламъчето.

След незнайно колко време то трепна. Ако човек не се взираше упорито в него, нямаше да забележи.

Тя дълбоко си пое дъх и…

— Добро утро — изрече Баба Вихронрав.

— ДОБРО УТРО — отвърна глас до ухото й.

Леля Ог отдавна се бе справила с пържолите и бирата, но още не си лягаше. Просна се с дрехите на покритото легло, пъхна длани под главата си и се загледа в тавана.

След малко някой подраска по кепенците. Тя стана и отвори прозореца.

Огромно туловище скочи в стаята. За миг лунните лъчи осветиха лъскави мускули и разпиляна черна коса. После създанието се гмурна под леглото.

— Ох, леле-мале — въздъхна Леля.

Почака и взе кокал от подноса. По него имаше още месо. Опря го в пода.

Една ръка се протегна и сграбчи кокала.

Леля пак се облегна на възглавницата.

— Горкичкият ми…

Единствено спрямо Грибо острият усет за действителността изменяше на Леля. За нея той си оставаше уголемена версия на пухкавото котенце, каквото беше някога. Всеки друг го смяташе за обсипана с белези топка от изобретателно злонравие.

А от известно време му се налагаше да се бори с проблем, какъвто котките срещат рядко. Преди около година вещиците го превърнаха в човек, защото тогава им се струваше, че няма друг изход. Вложиха много усилия и морфогенетичното му поле се възстанови след няколко часа, от което всички наоколо си отдъхнаха искрено.