Маскарад

Седна на леглото, което изскърца застрашително под тежестта й.

Добре, де… Все едно е на кое легло ще бъде…

Вече се канеше да се просне по гръб, когато в мрака нещо… звънна.

Беше звук на камертон.

И нечий глас изрече:

— Кристина, слушай ме внимателно.

Тя се вдърви, както седеше, и се вторачи в тъмата.

Тогава се сети. Нали им бяха казали „никакви мъже“. Втълпяваха им го много строго, сякаш операта е нещо като религия. Агнес не виждаше проблем да спазва забраната, поне в смисъла, който влагаха тук, но за момиче като Кристина… Нали казват, че любовта винаги намира начин, а това важи и за някои свързани с нея дейности…

Ох, да му се не види. Усети как се изчервява. В този мрак! Що за реакция?

Бъдещето се откри пред мисления взор на Агнес. Не й се струваше вероятно да я очакват много вълнения. Затова пък й предстояха година след година справяне с проблеми и прояви на чудесен характер. Почти сигурно беше, че в живота й ще има далеч повече шоколад, отколкото секс. Опитът не й позволяваше да прави правдиви сравнения, но макар че един шоколад можеше да й стигне за цял ден, липсата на избор не изглеждаше особено справедлива.

Налегнаха я същите чувства както у дома. Понякога стигаш до критичната точка, когато неправедното деяние май е единствената правилна постъпка.

Няма значение в коя посока ще тръгнеш. Има случаи, когато просто трябва да закрачиш.

Тя впи пръсти в чаршафа и повтори мислено говора на новата си приятелка. Леко поемане на въздух, задъхан звън в тона, който показва, че поне през половината време умът ти се рее някъде заедно със създанията от приказките. Опита го първо в главата си, после задейства и гласните си струни.

— Да?! Кой е там?!

— Твой приятел.

Агнес придърпа завивките към шията си.

— Посред нощ

?!

— За мен е все едно дали е нощ. Аз принадлежа на нощта. И мога да ти бъда полезен.

Приятният глас като че се носеше откъм огледалото.

— С какво да ми бъдете полезен?!

— Не искаш ли да бъдеш най-добрата оперна певица?

— О, Пердита е толкова по-надарена от мен!!!

След кратко мълчание гласът отвърна:

— Не мога да я науча да изглежда и да се движи като теб, но теб мога да науча да пееш като нея.

Агнес впи поглед в тъмата, а потресът и унижението я изпълниха като пара под налягане.

— Утре ще пееш в ролята на Йодина. А аз ще те науча как да я изпълниш съвършено…

Сутринта на другия ден вещиците бяха, общо взето, сами в салона на каретата. Новини като Грибо се разнасят бързо. Но и Хенри Дембел — ако това наистина беше името му — седеше вътре до изискано облечен кльощав дребосък.

— Ето ни пак — отбеляза Леля Ог.

Хенри се усмихна изнервено.

— Онуй пеене снощи беше хубаво — продължи Леля.

Лицето му застина в дружелюбна гримаса. А в очите му безмерният ужас размахваше бяло знаменце.

— Госпожо, опасявам се, че господин Базилика не говори морпоркски — намеси се кльощавият. — Но аз ще ви превеждам, ако желаете.

— Какво?! — слиса се Леля. — А тогаз как… Ау!

— Извинявай — рече й Баба Вихронрав. — Лакътят ми май се хлъзна.

Леля Ог си разтри хълбока.

— Та щях да кажа, че той беше… Ау!

— Леле-мале, пак ли го направих? — учуди се Баба. — Тоя господин ни казваше, Гита, че неговият приятел не говори нашия език.

— Ъ? Но… Какво? А-а… Но… Аха. Сериозно? Ами… Добре. Да, бе. Ама хапва от нашия пирог, когато… Ау!

— Извинете приятелката ми — промълви Баба, — от възрастта е. Обърква се. Хареса ни как той пееше. Чухме го през стената.

— Имали сте голям късмет — превзето ги увери кльощавият. — Понякога хората чакат с години, за да чуят сеньор Базилика…

— … може би щото го чакат първо да си довърши вечерята… — промърмори неясен глас.

— … а миналия месец неговият глас разплака десет хиляди души, изпълващи докрай „Ла Скалда“ в Генуа.

— … ха, туй и аз го мога, хич не виждам какво му е особеното…

Погледът на Баба не се отделяше от лицето на Хенри Дембел, същият и „сеньор Базилика“. Изражението му подсказваше неизразимо облекчение, вгорчено донякъде от страшната увереност, че няма да трае дълго.

— Сеньор Базилика е прочут надлъж и нашир — надуто изрече мениджърът.

— … че какво ли друго да чакаш от него? — мърмореше Леля. — Сигурно се е прославил как излапва всеки чужд пирог. Е, да, сега е прекалено важен за таквиз като нас. Май се пъчи, щото е единственият, дето можеш да го откриеш и на географска карта… Ау!

— Виж ти… — Усмивката на Баба би изглеждала най-невинна в очите на всеки друг освен Леля. — В Генуа е топло и приятно. Предполагам, че сеньор Базилика тъгува по родината си. А вие с какво се занимавате, млади господине?

— Аз съм негов мениджър и преводач. Ъ-ъ… На вашите услуги, госпожо.

Баба кимна.

— И по нашите краища си имаме свестни певци — заинати се Леля.

— Нима? А откъде сте, уважаеми госпожи? — осведоми се мениджърът.

— От Ланкър.

Човекът учтиво се опита да открие Ланкър в мисления си атлас на големите музикални средища.

— Там имате ли консерватория?

— Че как иначе — опърничаво заяви Леля и за да го довърши, добави: — Само да видите какви буркани с домати си консервирам.

Баба изви очи към небето.