Маскарад

— Ъ-Ъ… ХЪМ… ДА. НАИСТИНА МИ СЕ СТРУВА, ЧЕ СЕ ДВИЖИ МНОГО ПО-СВОБОДНО. НЯМА СЪМНЕНИЕ. ИСКРЕНО СЪМ ТИ БЛАГОДАРЕН.

— Ако пак започне да те мъчи, знаеш къде живея.

— БЛАГОДАРЯ ТИ. МНОГО ТИ БЛАГОДАРЯ.

— Ти знаеш къде живее всеки. Във вторник сутрин ще е по-удобно. Тогаз обикновено съм си вкъщи.

— ЩЕ ЗАПОМНЯ. БЛАГОДАРЯ ТИ.

— Но в твоя случай ще искам предварителна уговорка. Без да се обиждаш.

— БЛАГОДАРЯ.

Смърт си тръгна. След миг кравата изохка немощно. Само звукът и лекото провисване на кожата отбелязаха прехода от живото същество към изстиващото месо.

Баба взе детето на ръце и пипна челото му.

— Вече няма треска.

— ГОСПОЖО ВИХРОНРАВ… — обади се Смърт от прага.

— Слушам, господине.

— ТРЯБВА ДА ЗНАМ ЕДНО НЕЩО. КАКВО ЩЕШЕ ДА СЕ СЛУЧИ, АКО НЕ БЯХ… ЗАГУБИЛ?

— На карти ли?

— ДА. КАКВО ЩЕШЕ ДА НАПРАВИШ?

Баба внимателно остави бебето на одеялото и се усмихна.

— Ами като за начало… щях да ти строша проклетата ръка.

Агнес остана будна до късно просто заради новата обстановка. В Ланкър повечето хора си лягаха — съгласно поговорката — с кокошките и ставаха с петлите7

. Но тя изгледа вечерното представление, после наблюдаваше как изпълнителите се разотиват, а младшите хористи се прибират по стаичките си в разни ъгълчета на сградата. Накрая не остана никой освен Уолтър Плиндж и майка му, които се заеха да пометат.

Тя се закатери по стълбата. Май зад кулисите нямаше нито една запалена свещ, но малкото останали в залата стигаха, колкото да откроят някоя и друга сянка в тъмата.

Стълбата беше прилепена до стената и само неустойчивият парапет предотвратяваше падане отвисоко. Освен че водеше към таваните и складовете на горните етажи, тя беше и единственият път към галериите и потайните площадки, откъдето мъже с плоски шапки и сиви гащеризони вършеха театралните магии, обикновено с помощта на макари…

Върху един от крановете над сцената се мярна силует. Агнес го зърна само заради лекото движение. Фигурата коленичи, за да се вгледа в нещо. И то в непрогледния мрак.

Тя отстъпи назад и стъпалото изскърца.

Силуетът се обърна рязко. В тъмата се появи квадрат от жълтеникаво сияние и лъчът сякаш я прикова към тухлената стена.

— Кой е там? — подвикна тя, вдигнала ръка, за да заслони очите си.

— Кой е там? — като ехо отвърна фигурата и се запъна. — А… Ти си Пердита, нали?

Светлият квадрат се заклатушка към нея.

— Андре? — неуверено попита тя.

Би се дръпнала, ако тухлите имаха желание да я пропуснат.

Изведнъж той се озова на стълбата — съвсем обикновен човек, а не сянка. Държеше голям фенер.

— Какво правиш тук? — попита органистът.

— Ами… тъкмо щях да си лягам.

— О, да. — Той се поотпусна. — Вярно, някои от вас, момичетата, имате стаи тук. Управата реши, че е по-безопасно, отколкото да се прибирате нощем.

— А ти какво правиш тук горе?

Агнес внезапно осъзна, че са само двамата на стълбата.

— Аз… оглеждах мястото, където Призрака се опита да обеси господин Крипс.

— Защо?

— Исках да се уверя, че вече всичко е наред, разбира се.

— Сценичните работници не се ли качиха да проверят?

— Е, нали ги знаеш какви са… Реших, че е по-добре да съм сигурен.

Агнес пак погледна фенера.

— Никога не съм виждала такъв. Как го запали толкова бързо?

— Ъ-хъм… Това е затъмнен фенер. Има си подвижно капаче, виж, за да светва и угасва за миг…

— Предполагам, че ти е от полза, когато си търсиш четвъртинките и осминките по петолинията…

— Не ми се присмивай. Просто не искам повече неприятности тук. Ще се усетиш как започваш да се озърташ, когато…

— Лека нощ

, Андре.

— Ами лека нощ.

Тя изкачи забързано остатъка от стълбата и се шмугна в стаичката си. Никой не я подгони.

Когато се успокои — а за това беше необходимо немалко време, — тя се съблече, навлече подобната на просторна палатка червена бархетна нощница, мушна се в леглото и отпъди изкушението да се завие презглава.

Зяпна тъмния таван.

„Що за тъпотия — реши накрая. — И той беше на сцената тази сутрин. Никой не може да се мести толкова бързо…“

Тъй и не разбра успяла ли е да поспи или само е задрямала, но някой почука плашливо на вратата.

— Пердита?!

Само една от познатите й би успяла да възкликне шепнешком.

Агнес стана и открехна вратата, за да провери, но Кристина едва не тупна в стаята.

— Какво става?

— Уплаших се!!!

— От какво?

— От огледалото!!! То ми говори!!! Може ли да спя в твоята стая?!

Агнес се огледа. Беше достатъчно тясно и както стояха прави.

— Значи огледалото говори?

— Да!!!

— Сигурна ли си?

Кристина вече се гмуркаше в леглото и се завиваше презглава.

— Да!!! — потвърди малко неясно.

Агнес си стърчеше сама в тъмнината.

Хората неизменно смятаха, че тя ще се справи, сякаш способностите нарастваха заедно с телесната маса — подобно на гравитацията. Вероятно не би имало полза да се сопне „Глупости, огледалата не говорят!“, особено щом другата участничка в диалога се свиваше под завивките.

Тя отиде опипом в другата стая и си удари палеца в крака на леглото.

Все някъде трябваше да има кибрит. Зашари с ръка по мъничкото нощно шкафче с надеждата да чуе тракането на клечки.

През прозореца се просмукваше мъждукането на нощния град. И огледалото сякаш просветваше.