Маскарад

— Нямам нищо против равиолите и октоподите. Е, поне ги понасям… Но там не можеш да изкрънкаш халба свястна бира нито с умилкване, нито с пари. Сипват зехтин във всяко ядене, а от доматите се изприщвам. Отгоре на всичко в цялата страна не можеш да намериш вкусно твърдо сирене. — Пак си избърса лицето с кърпата и подхвана: — Хората обаче са толкова мили! Надявах се да похапна малко бифтек, когато съм на турне, но където и да отида, приготвят лазаня или спагети специално за мен. С доматен сос! Понякога дори е препържен! А като си помисля какво правят с октоподите… — Хенри потръпна. — После се усмихват до ушите и гледат как ям. Мислят си, че ми допада! Ех, какво не бих дал за чиния, пълна с чудесно агнешко печено и кнедлички…

— Че що просто не си кажеш? — учуди се Леля.

— Енрико Базилика яде равиоли и лазаня — вдигна рамене Хенри. — Вече нищо не мога да сторя. Госпожо Ог, вие интересувате ли се от музика?

Тя кимна гордо.

— От всяка измишльотина мога да изкарам верен тон, само ми дай пет минутки да порепетирам. Нашичкият Джейсън свири на цигулка, нашичкият Кев надува тромбон, всичките ми деца пеят добре, а Шон дори изкарва с пръдня всяка песен, дето се сетиш.

— Виждам, че сте много надарено семейство — отбеляза Енрико. Порови в джоба на жилетката си и извади две правоъгълничета от тънък картон. — Моля ви, дами, приемете това като дребен знак на признателност от човека, който изяжда чуждия пирог. Нека си остане наша малка тайна, а? — Намигна отчаяно на Леля. — Това са покани за Операта.

— Да се смае човек — възкликна Леля, — щото ние бездруго щяхме да… Ау!

— О, много благодаря — подхвана Баба и взе поканите. — Толкоз си любезен. Непременно ще дойдем.

— А сега моля да ме извините — промълви Енрико, — но трябва да си наваксам със съня.

— Че ти кога успя да се разсъниш? — невинно вметна Леля.

Певецът се намести на седалката, сложи кърпата на лицето си и след няколко минути се разнесе щастливото хъркане на изпълнил дълга си човек, който с малко късмет би избегнал новите срещи с тези вгорчили спокойствието му възрастни жени.

— Да, отнесе се — установи Леля малко по-късно и се взря в поканите, които Баба още държеше. — Значи искаш да отидем в Операта?

Баба рееше поглед в пространството.

— Попитах те дали искаш да отидем в Операта?

И Баба се загледа в поканите.

— Подозирам, че онуй, което искам, май няма значение.

Леля Ог кимна.

Баба Вихронрав беше непоколебима противничка на измишльотините. Животът си е достатъчно труден, без наоколо да се размотават разни лъжи и да объркват главите на хората. А понеже в театъра лъжите намираха въплъщение, тя го ненавиждаше най-силно. Но… тъкмо в думата ненавист

беше уловката. Тя също привлича. Ненавистта е любов, която само е обърнала гръб.

Баба не се гнусеше от театъра, иначе щеше да страни от него. А тя вече се възползваше от всеки шанс да гледа представленията на пътуващия театър, който навестяваше Ланкър. Седеше, вдървено изпружила гръб, на първия ред и гледаше свирепо. Дори по време на детските пиески я виждаха сред невръстните зрители и я чуваха да мърмори троснато „Не е вярно!“ или „Тъй ли трябва да се държите, а?“. Заради нея Ланкър се прочу навсякъде из равнините Сто с трудната за покоряване публика.

Но наистина не беше важно какво тя искаше. Ако ще и да не им харесва, вещиците се подчиняват на притеглянето към точките на сблъсък. Влече ги към врати, покрайнини, граници, порти, огледала, маски…

… и сцени.

В столовата на Операта поднасяха закуската към девет и половина. Хората на сценичните изкуства не са прочути с навика да стават рано.

Агнес понечи да зарови лице в чинията с яйца и бекон, но се спря навреме.

— Добро

утро!!!

Кристина сложи подноса си на масата и Агнес без никаква изненада видя на него стръкче зеленина, една стафидка и не повече от супена лъжица мляко. Момичето се наведе към Агнес и лицето му за миг изрази загриженост.

— Ти да не си зле?! Бузите ти са малко хлътнали!!!

Агнес се въздържа да не захърка.

— Чувствам се отлично, само съм уморена…

— О, чудесно!!! — Кристина изтощи запасите си от висши мозъчни функции и пак премина на автоматичен режим. — Харесва ли ти новата ми рокля?! Не е ли сладка?!

Агнес огледа премяната.

— Да. Много е… бяла. Много дантелена. И много прилепваща.

— И знаеш ли още какво се случи?!

— Не знам. Какво?

— Вече имам таен обожател!!! Не е ли възхитително?! Впрочем всички велики певици са ги имали!!!

— Таен обожател, значи…

— Да!!! Тази рокля!!! Донесоха я при задния вход преди малко!!! Не е ли вълнуващо?!

— Направо изумително — кисело смънка Агнес. — Пък ти дори още не си пяла. Ъ-ъ… От кого е?

— Не е известно, разбира се!!! Нали обожателят трябва да е таен!!! Вероятно ще ми изпраща цветя и ще поиска да пие шампанско от обувката ми!!!

— Нима? — намръщи се Агнес. — Наистина ли хората правят и това?

— Дори е традиция!!!

Кристина, кипяща от весела бодрост, бе дошла да споделя…