Маскарад

— Гита, никаква консерватория нямаш. Само затваряш по малко зимнина.

— Да, ама стига за цялото… Ау!

— И сеньор Базилика ли пътува за Анкх-Морпорк? — попита Баба.

— Ние — високомерно сподели мениджърът — позволихме на Операта да ни наеме до края на сезона… — Гласът му измени за миг. Той се вторачи в рафтовете за багаж. — Какво е

това?

Баба също погледна нагоре.

— А, туй е Грибо.

— И не давам господин Базилика да го яде! — отсече Леля.

— Но какво

представлява?

— Котарак.

— Този котарак ми се хили. — Мениджърът се размърда неловко на седалката. — И май надушвам нещо.

— Чудна работа — подхвърли Леля. — Аз пък

нищичко не надушвам.

Навън тропотът на копитата се промени и каретата се заклатушка при спирането.

— Ами… — някак притеснено започна мениджърът — аз… виждам, че ще сменим конете. И денят е… хубав. Струва ми се, че предпочитам да проверя дали няма място на покрива.

Излезе и когато каретата потегли, не се бе върнал в кабината.

— Брей, брей — подхвана Баба, щом пак се заклатиха по пътя, — май си останахме тука двечките, Гита. И ще седим със сеньор Базилика, дето не говорел нашия език. Тъй ли е, господин Дембел?

Хенри Дембел извади кърпа от джоба си, за да попие своето препотено лице.

— Дами! Скъпи дами! Умолявам ви, проявете милост…

— Да не си сторил някоя злина, господин Дембел? — заяде се Леля. — Натрапил си се на жени, дето не са те искали, а? Или си отмъкнал нещо? (Без да броим оловото по покривите и разни други дреболийки, дето никому не липсват.) Да не си утрепал някого, дето не е заслужавал?

— Не!

— Есме, той истината ли казва?

Хенри се загърчи под погледа на Баба Вихронрав.

— Да.

— Е, тогаз всичко е наред — отсъди Леля. — Аха, разбрах

… Самата аз не съм принудена да плащам данъци, ама знам, че други хора гледат как да се отърват от тая тегоба.

— О, причината не е в това, уверявам ви — забърбори Хенри. — Имам си хора, които се грижат за плащането на моите данъци…

— Ей, хитро си се уредил — похвали го Леля.

— Господин Дембел обаче си служи с още по-ловък номер — намеси се Баба. — Аз май го знам. Същото е като захарта и водата в шишенцето.

Хенри размаха ръце смутен.

— Ако те научат, че аз…

— Всичко става по-добро, ако е от далечната чужбина — продължи Баба. — Туй е цялата тайна.

— Това е… да, отчасти сте права — призна Хенри. — Защото никой не иска да слуша певец с фамилията Дембел.

— Хенри, ти откъде си? — сети се Леля.

— Ама наистина — натърти Баба.

— Израснах в Гъмжилото, а то е насред Сенките в Анкх-Морпорк. Ужасно сурово свърталище. Имаше само три начина да избягаш оттам. Или да пееш несравнимо, или да се биеш несравнимо.

— Ами третият начин? — настоя Леля.

— Човек можеше да се изсули по късата пресечка, която излиза на улица „Тихата стъпка“, а оттам да се озове на Шосето на Петмезената мина — обясни Хенри. — Който обаче избираше третия начин, никога нищо не постигаше в живота. — Той въздъхна. — Събрах някой и друг грош с пеене по кръчмите, но щом се опитах да си пробия път нагоре, веднага ме попитаха „Как ти е името?“. Аз отвърнах „Хенри Дембел“ и те се разкикотиха. Чудех се дали да не си измисля друго име, но всички в Анкх-Морпорк ме познаваха. Никой не искаше да слуша човек с фамилията Дембел.

Леля закима.

— Същото е при фокусниците. Никой от тях не се казва Фред Някойси. Винаги е нещо като Великия Изумителен, току-що пристигнал от двора на Краля на Клач заедно с асистентката си Гладис.

— Тъй всички го забелязват — добави Баба. — Ама много внимават да не се питат като е бил в кралския двор на Клач, що прави фокуси с карти в Резена, дето има седем жители.

— Да, номерът е навсякъде да си чужденец — съгласи се Хенри Дембел. — После пък се прочух и…

— И вече нямаше как да се отървеш от Енрико — довърши Баба вместо него.

Той кимна.

— Исках само да припечеля повечко парици. После щях да се върна и да се оженя за моята малка Анджелина…

— Коя е тя? — прекъсна го Баба.

— А, едно момиче, с което израснах — не пожела да навлиза в подробности Хенри.

— Ясно, въргаляли сте се в една и съща канавка в задните дворове на Анкх-Морпорк — предположи Леля.

— Канавка ли?! — изсумтя Хенри. — В онези времена чакахме по списък пет години, докато ни дойде редът за канавка. Смятахме онези в канавките за тузари. А ние се свирахме в отходен канал. С още две семейства. Имаше и един мъж, който жонглираше със змиорки. — Той въздъхна отново. — Но аз си тръгнах оттам и винаги трябваше да пътувам към следващия град, а в Бриндизи хората ме харесаха… и… и…

Издуха си носа в кърпата, сгъна я прилежно и извади друга от джоба си.