Маскарад

Господин Хаван откри, че множество чифтове очи го наблюдават. Малки лъскави очички.

— И… какво ще стане сега?

— ПИСУК.

Душата му погледна ръцете си. Те май се удължаваха и ставаха доста по-окосмени. Усещаше как растат и ушите му, притесни го и несъмненото източване в основата на гръбнака му. Прекара почти целия си живот в едно-единствено занимание из тъмни дупки, но въпреки това…

— Но аз не вярвам в прераждането! — възрази той.

— ПИСУК!

Господин Хаван разбра абсолютно ясно с ума си на гризач какво му се казва: „Затова пък прераждането вярва в теб

.“

Господин Ведър зорко прегледа пощата си и най-сетне си отдъхна, че не е получил поредното писмо със собствената емблема на Операта.

Отдръпна се от бюрото и отвори чекмеджето, за да извади перодръжка.

Опули се и посегна към ножчето за хартия.

Жжжъц…

… шумолене…

Ще ви бъда особено задължен, ако тази вечер Кристина изпее ролята на Йодина в „Ла Тривиата“. Времето навън е все така приятно. Надявам се, че вие сте добре.

Ваш Призрак на Операта

— Господин Салзела! Господин Салзела!

Ведър блъсна стола си в стената и се втурна към вратата. Отвори я тъкмо навреме, за да налети на пищяща балерина.

Нервите му бездруго вече звъняха, затова и той отвърна с пронизителен вик. С което явно постигна ефекта от мокър парцал или навременен шамар. Тя млъкна и го изгледа оскърбено.

— Пак се е развихрил, нали! — завайка се Ведър.

— Той е тук! Призрака! — възкликна момичето, решено да си каже репликата, въпреки че очевидно нямаше нужда от нея.

— Да, да, май вече знам — промърмори Ведър. — Надявам се обаче да не е някой от скъпите служители.

Той спря насред коридора и се завъртя на място. Момичето отскочи от укорно размахания показалец.

— Поне ходѝ на пръсти! — кресна Ведър. — Сигурно ми е струвало цял долар, докато дотичаш тук!

На сцената се бе скупчила тълпа. По средата новото момиче — онова, дебелото — се бе навело да утешава възрастна жена. Ведър я разпозна смътно. Тя принадлежеше към персонала, неразделен от Операта подобно на плъховете или водоливниците, населили покривите.

Държеше нещо.

— Ей тъй си падна от тавана… Окаяната му шапка!

Ведър погледна нагоре. Щом очите му свикнаха с мрака, различиха сред гредите форма, която се въртеше лениво…

— Олеле… А аз тъкмо си мислех колко учтиво писмо ми е написал онзи…

— Нима? Тогава прочетете това

 — обади се Салзела зад гърба му.

— Задължително ли е?

— Адресирано е до вас.

Ведър разгъна листа.

Хахахаха! Ахахахаха!

Ваш

Призрак на Операта

PS. Ахахахаха!!!!!

Той погледна измъчено към Салзела.

— Кой е нещастникът горе?

— Господин Хаван, ловецът на плъхове. Около шията му се увила примка, а другият край на въжето бил вързан за няколко торби с пясък, които се спуснали. Хаван пък се… издигнал.

— Не разбирам! Онзи луд

ли е?

Салзела обгърна с ръка раменете му и го отведе настрана от гъмжилото.

— Е, вижте… — подхвана колкото можа по-благо. — Човек, който през цялото време се размотава с вечерен костюм, дебне в сенките и от време на време убива някого… После праща кратички бележки, на които е изписан маниакален кикот. Забелязвам, че пак е наредил пет възклицателни знака. Не можем да не се попитаме — тези занимания подхождат ли на здравомислещ човек?

— Но защо

го прави? — изхленчи Ведър.

— Въпросът ви е смислен само ако говорим за разумен човек — невъзмутимо отбеляза Салзела. — Иначе може да го прави по внушение на някакви малки жълти духчета.

— Разумен ли? — промърмори Ведър. — Как би могъл да е разумен? Прав беше, да знаеш. От обстановката в това място всеки ще се побърка. Нищо чудно аз да съм единственият тук, който е стъпил здраво с двата си крака на земята! — Обърна се и очите му се присвиха към групичка момичета, които си шепнеха нервно. — Ей, вие, девойчета! Я не стойте така! Да ви видя как подскачате нагоре-надолу! На един крак! — Пак погледна към Салзела. — Та за какво говорех?

— Казвахте, че сте стъпил и с двата крака на земята. За разлика от кордебалета. И от господин Хаван.

— Неуместна шега — хладно го скастри Ведър.

— Според мен — заяви музикалният ръководител — най-добре е да затворим Операта, да съберем всички здрави мъже, да им раздадем факли, да претърсим всичко от тавана до мазето, да изкараме онзи на светло, да го подгоним, да го хванем, да го смажем от бой и да хвърлим останките му в реката. Само така ще си осигурим спокойствие.

— Знаеш, че не можем да си позволим това — възрази Ведър. — Май печелим хилядарки всяка седмица, обаче и харчим хилядарки. Направо умът ми не побира как успяваме да ги прахосаме… Въобразявах си, че управлението на Операта означава само да запълваш със задник всяко кресло в залата, но щом се озърна нагоре, виждам нечий задник да се полюшва във въздуха… Питам се какво ли още ще стори онзи…