Маскарад

Спогледаха се, а после като привлечени от магнит очите им се завъртяха към залата и се приковаха в огромното блещукащо туловище на полилея.

— О, не!… — изстена Ведър. — Не би го направил, нали? Тогава вече ще е свършено с нас.

Салзела въздъхна.

— Чуйте ме… Това чудо тежи повече от тон. А въжето му е по-дебело от ръката ви. Макарата е заключена с катинар, когато никой не работи с нея. Безопасно е.

Пак се спогледаха.

— Ще се погрижа някой да пази там всяка секунда, когато има представление — обеща Салзела. — Ако желаете, лично ще се заема със задачата.

— А той иска Кристина да пее в ролята на Йодина тази вечер! Гласчето й е като свирка!

Веждите на музикалния ръководител се извиха като дъги.

— Е, поне това не е кой знае какъв проблем.

— Хайде, де! Една от главните героини!

Салзела отново прихвана шефа си за раменете.

— Мисля, че е време да опознаете някои по-тъмни кътчета в прекрасния свят на операта.

Каретата спря на площад „Сатор“ в Анкх-Морпорк. Пътническият агент подскачаше от нетърпение.

— Закъсняхте с петнайсет часа, господин Газивир! — разкрещя се той.

Кочияшът кимна безучастно. Остави юздите, скочи от капрата и огледа конете. Движенията му бяха някак вдървени.

Пътниците си грабваха багажа и се отдалечаваха припряно.

— Е? — подкани агентът.

— Направихме си пикник — изрече кочияшът.

Лицето му беше посивяло.

— Спрели сте за пикник

?!

— И попяхме малко — добави кочияшът и извади торбите със зоба изпод капрата.

— Значи сериозно ми разправяш, че си спрял пътническа карета за пикник и разпявка?

— О, освен това котаракът заседна между клоните на едно дърво.

Кочияшът си засмука разсеяно пръстите и агентът забеляза, че ръката му е превързана с носна кърпичка. А в очите на човека се кълбяха облаците на смътни спомени.

— После пък си разказвахме истории.

— Какви истории?

— Оная, ниската и дебелата, накара всекиго да разкаже по нещо, за да минело по-неусетно времето.

— Е, и? Не мога да си представя как това би могло да ви забави!

— Да бяхте чул нейната история. Знаете ли я — за дългуча и пианото? Толкова се засрамих, че паднах от каретата. Такива думички не съм ръсил дори пред милото си бабче!

— Разбира се — произнесе агентът, който се гордееше с ироничното си отношение към живота, — думата „разписание“ изобщо не се мярна в ума ти, докато всичко това се случваше…

За пръв път кочияшът се обърна да го погледне право в очите. И агентът неволно отскочи. Виждаше човек, който сякаш бе прелетял с делтапланер над самия ад.

— Вие им обяснете за разписанието — сопна се кочияшът и се махна.

Агентът го позяпа и пристъпи към кабината.

Дребосък с изтерзан вид излезе, повлякъл грамаден дебелак, комуто бърбореше неспирно на непознат за агента език.

Остана насаме с каретата и конете, а пътниците се смаляваха в далечината.

Отвори вратичката и надникна вътре.

— Добро ти утро, господине — поздрави го Леля Ог.

Той изгледа озадачено първо нея, после Баба Вихронрав.

— Госпожи, всичко ли е наред?

— Много приятно пътувахме — сподели Леля Ог и го хвана под ръка. — Няма съмнение, че пак ще се повозим при вас.

— Кочияшът май смяташе, че е имало някакви проблеми…

— Проблеми ли? — обади се Баба. — Никакви не видях. Ами ти, Гита?

— Можеше по-бързичко да донесе стълбата — укорно отбеляза Леля и излезе от каретата. — Сигурна съм и че си мърмореше нещо под носа, когато спряхме да се порадваме на изгледа. Но съм готова да му простя.

— Спирали сте да се порадвате на

изгледа? — промълви агентът. — Кога?

— О, няколко пъти — увери го Леля. — Няма смисъл да препускаме през цялото време, нали? Който бърза, бавно стига и тъй нататък. Можеш ли да ни покажеш накъде да тръгнем за Брястовата улица? Ще се настаним при госпожа Палм. Нашичкият Нев много хвалеше пансиона й, щото там никой не се сещал да го търси…

Агентът отстъпи малко назад, както ставаше с всекиго при първата среща с картечното дърдорене на Леля.

— Брястовата улица ли? — смънка той. — Но… почтените дами не би трябвало да ходят там…

Леля го потупа по рамото.

— Още по-добре. Значи няма да се сблъскаме с познати.

Когато Баба мина край конете, те понечиха да се скрият зад каретата.

Ведър се усмихна лъчезарно, но по лицето му лъщяха капчици пот.

— А, Пердита. Моля те, настани се удобно, момиче. Ъ-ъ… Харесва ли ти при нас?

— Да, благодаря, господин Ведър — отговори тя както се очакваше от нея.

— Добре. Много добре. Нали е чудесно, господин Салзела? Не мислиш ли, че това е прекрасно, господин Подкоп?

Агнес огледа трите напрегнати лица.

— Всички сме много доволни да чуем това — обяви господин Ведър. — И ние имаме… ъ-ъ, изумително предложение за теб. Уверен съм, че то ще ти помогне да се почувстваш още по-добре.

Агнес се взираше в лицата им.

— Слушам ви — промълви тя сдържано.

— Знам, че ти… ъ-ъ… си съвсем отскоро при нас, но ние решихме да… ъ-ъ… — Ведър преглътна и се озърна към другите двама в търсене на морална подкрепа — … да ти дадем възможността да пееш ролята на Йодина в представянето на „Ла Тривиата“ тази вечер.

— Да?