Маскарад

— Ъ-хъм. Не е главната роля, но естествено включва и прочутата ария „Отпътуване“…

— Аха. И?

— Ъ-ъ… има… ъ-ъ, тоест… — Ведър се отказа и погледна безпомощно музикалния ръководител. — Господин Салзела?

Салзела се наведе към нея.

— Всъщност ние искаме от теб… Пердита… да

изпееш ролята, така е, но не и… по-точно казано… да я изиграеш

.

Агнес изслуша обясненията им. Ще стои в хора точно зад Кристина, на която пък ще наредят да пее съвсем тихо. Салзела заяви, че така било правено десетки пъти. И то доста по-често, отколкото публиката можела да заподозре — ако някой пресипне или изведнъж си загуби гласа, или пък се появи толкова къркан, че едва се държи на краката си. А в един печално известен случай преди много години изпълнителят на ролята починал в антракта и впоследствие изпял знаменитата си ария с помощта на дръжка от метла, която го крепяла изправен, а ченето му се задвижвало с връвчица.

Не било безнравствено. Шоуто трябвало да продължи.

Редичката от отчаяно ухилени лица лъщеше насреща й.

„Бих могла просто да си тръгна. Да се махна от тези озъбени физиономии и от загадъчния Призрак. Не биха успели да ми попречат. Но няма къде да се прибера освен у дома.“

— Да… ъ-ъ, да. Аз съм много… ъ-ъ… но защо да е така? Не е ли по-лесно аз да играя ролята и да пея?

Мъжете се спогледаха и заговориха едновременно.

— Вярно, но трябва да разбереш, че Кристина е… има по-голям опит…

— … артистична техника…

— … сценично присъствие…

— … несъмнено лирично излъчване…

— … и костюмът й е по мярка…

Агнес се взря в едрите си ръце. Усещаше изчервяването, което напредваше с устрема на варварска орда, изгаряйки всичко по пътя си.

— Да, ясно — промълви накрая. — Да. Ами разбира се. Непременно ще дам всичко от себе си.

— Великолепно! — отдъхна си Ведър. — Няма да забравим това. И аз съм убеден, че скоро ще намерим съвсем подходяща роля за теб. Днес следобед трябва да се видиш с доктор Подкоп, за да те запознае с партитурата.

— Ъ-ъ… Знам я добре, струва ми се — сподели Агнес.

— Нима? Как я научи?

— Аз… вземах уроци.

— Чудесно, момиче — одобри Ведър. — Проявила си усърдие. Смайващо. Все пак трябва да се видиш с доктор Подкоп…

Агнес стана и излезе тежко, без да ги погледне.

Подкоп въздъхна и поклати глава.

— Горкото дете! Твърде късно се е родила. Някога в операта наистина имаха значение само гласовете. Знаете ли, помня времето на великите певици. Госпожа Виолета Гигли, госпожа Клариса Екстендо… Понякога се питам къде ли се дянаха.

— Климатът не се ли промени неблагоприятно за тях? — гадничко подхвърли Салзела.

— А току-що излезе фигура — продължи Подкоп, — която направо те подтиква да поставиш отново на сцената „Пръстенът на Нибелунгингин-гите“. Ето какво наричам аз опера…

— Три дни поред боговете си крещят, а няма и двайсетина минути запомнящи се мелодии ли? — уточни Салзела. — Не, благодаря.

— Но нима не я чуваш мислено как пее ролята на Хилдабрун, предводителката на валкириите?

— Да. О, да! За жалост лесно си я представям и как пее ариите на джуджето Нобо и на Йо, Шефа на боговете.

— Какви времена бяха… — тъжно поклати глава Подкоп. — Тогава имаше

истинска опера. Спомням си как госпожа Веритази натика един музикант в собствения му цугтромбон, защото си позволи прозявка…

— Да, да, но сега е Векът на Плодния прилеп — прекъсна го Салзела и се изправи. Пак погледна затворената врата и врътна глава. — Смайващо… Как мислите, самата тя дали съзнава колко е дебела?

Вратата на дискретното заведение, притежавано от госпожа Палм, се отвори веднага след почукването на Баба Вихронрав.

Показа се млада жена. Беше си абсолютно очевидно, че е млада жена. Изобщо нямаше начин някой някак да я сбърка с млад мъж.

Леля Ог надникна иззад напудреното рамо на момичето към червения плюш и златната боя на приемната, после вдигна очи към безстрастното лице на Баба, накрая отново се вторачи в младата дама.

— Като се върна вкъщи, ще му смъкна кожата от гърба на Нев с камшика. Хайде, Есме, вътре няма да ти допадне. Твърде дълго е за обясняване…

— О, Бабо Вихронрав! — възкликна в това време момичето. — Коя е приятелката ти?

Леля пак се озърна към Баба, чието изражение изобщо не се бе променило.

— Аз съм Леля Ог — успя да се представи след малко. — Да, Леля Ог. Мамчето на Нев — добави кисело. — Ами да. Щото съм… — Думите „почтена вдовица“ се помъчиха да задействат гласните й струни, но се спаружиха от чудовищното си лицемерие. Тя се задоволи да изрече: — … тъй, де, майка му. На Нев. Тъй, значи. Неговото мамче.

— Здравей, Колет — обади се и Баба. — Какви хубави обици носиш. Госпожа Палм тук ли е?

— Тя винаги е тук за важни посетители — съобщи Колет. — Моля ви, влезте, всички толкова ще се радват да ви видят отново!

Зазвучаха радостни възгласи, когато Баба пристъпи в аления полумрак.

— Какво?! Ти идвала ли си вече тука? — промърмори Леля, докато оглеждаше розовата плът и белите дантели, от които предимно се състоеше обстановката наоколо.

— Идвала съм. Госпожа Палм ми е отдавнашна приятелка. На практика си е вещица.

— Есме, ти… нали знаеш що за място е туй? — провери Леля.