Маскарад

Незнайно защо се подразни. Охотно даваше първенство на Баба в световете на съзнанието и магията, но беше убедена, че някои по-специализирани знания си остават нейна територия. Дори не очакваше от Баба да е осведомена за съществуването им.

— Да, знам — невъзмутимо потвърди Баба Вихронрав.

И търпението на Леля се изчерпи.

— Туй е дом с лоша слава!

— Напротив — възрази Баба. — Доколкото знам, хората го хвалят.

— Знаела си, значи? И думичка не спомена пред мене!

Едната вежда на Баба трепна иронично.

— Трябва ли да просвещавам госпожата, която измисли Ягодовия треперко?

— Е, тъй си е, но…

— Гита, всеки живее както може. На тоя свят мнозина смятат

и вещиците за зли.

— Да, но…

— Гита, преди да оплюваш някого, що не повървиш един ден в неговите обуща, а?

— С тия обувчици, дето тя ги носи, ще си изкълча глезените — изскърца със зъби Леля. — Имам нужда от стълба само за да ги надяна.

Вбесяваше я умението на Баба да подтиква събеседника към нежелани от него реплики. И да му открива неочаквани кътчета в собствената му глава.

— Тук сме добре дошли, а леглата са меки — добави Баба.

— И затоплени, предполагам — предаде се Леля, но не изведнъж. — А в прозорчето сияе подканящо червено фенерче.

— Леле-мале, Гита Ог. Аз пък що ли си мислех, че от нищичко не ти пука?…

— Не ми пука — потвърди Леля. — Само дето лесно се слисвам.

Хормайсторът доктор Подкоп се взря в Агнес над срязаните наполовина лещи на очилата си.

— Арията… ъ-хъм, „Отпътуване“, както е известна, си е същински малък шедьовър. Не е сред блестящите образци на операта, но въпреки това остава в паметта на хората. — Очите му се замъглиха. — „Questa maledetta — пее Йодина, когато му разкрива колко й е трудно да го напусне… — Questa maledetta porta si bloccccca, Si blocca comunque diavolo lo faccccc-cio…“

8

Той млъкна и с излишно подчертан жест избърса очилата си с носна кърпичка.

— Когато Гигли я пееше — замънка, — нямаше и един чифт сухи очи в залата. Бях на представлението. Тогава реших, че ще… О, славни времена бяха, наистина. — Намести очилата и си издуха носа. — Ще ти демонстрирам веднъж как трябва да звучи. Да започваме, Андре.

Младежът, когото повикаха да акомпанира на пианото в залата за репетиции, кимна и намигна потайно на Агнес.

Тя се престори, че не е видяла, и се заслуша с изражение на строго усърдие, докато възрастният мъж мъчеше гласа си с партитурата.

— А сега — рече той след малко, — да видим как ще се справиш ти.

Връчи й нотните листове и кимна пак на пианиста.

Агнес изпя арията… по-точно първите няколко такта. Андре престана да свири и опря чело на пианото, като се мъчеше да сподави смеха си.

— Ъ-хъм — произнесе Подкоп.

— Сбърках ли нещо?

— Пееше като тенор — заяви хормайсторът и изгледа сурово Андре.

— Господине, тя просто запя с вашия глас!

— Дали не би могла да я изпееш като… ъ-ъ, Кристина?

Започнаха отново.

— Куеста?! Маледета!!!…

Подкоп вдигна ръце, за да я спре. Раменете на Андре се тресяха от усилие да не се разсмее.

— Да, да. Много точно я наподобяваш. Но не може ли да опитаме пак и ти да пееш както… ъ-ъ, смяташ, че би трябвало да изпълниш арията?

Агнес кимна.

Започнаха отначало…

… и стигнаха до края.

Подкоп бе седнал с извърнато настрани лице. Не искаше да я погледне.

Агнес го зяпаше смутена.

— Ами… Добре ли беше?

Андре се надигна бавно от табуретката и хвана ръката й.

— Според мен е по-добре да го оставим сам — настоя тихо и я задърпа към вратата.

— Толкова зле ли беше?

— Всъщност… не.

Подкоп вдигна глава, но още не се обръщаше към Агнес.

— Госпожице — заговори дрезгаво и сковано, — упражнявайте се да произнасяте звука „р“ и се стремете към по-голяма увереност във високите тонове.

— Да. Непременно.

Андре я изведе в коридора, затвори вратата и се вторачи в нея.

— Беше потресаващо

! Никога ли не си чувала как пееше великата Гигли?

— Дори не знам коя е тя. А какво изпях все пак?

— И това ли не знаеш?

— Ами да, нямам представа какво означават думите.

Андре се зачете в нотните листове.

— Е, не съм познавач на този език, но началото май се превежда горе-долу така:

Тази проклета врата заяде, тази проклета врата заяде и все заяжда, каквото и да сторя. Написано е „Дръпни“ и ето, аз дърпам, но не трябваше ли да напишат „Бутни“?

— Това ли било? — примига Агнес.

— Да.

— Но нали уж е много трогателно и романтично!

— Така е — натърти Андре. — Това не е истинският живот, а опера. Все едно е какво означават думите. Важно е чувството. Никой ли не ти е казвал?… Виж какво, зает съм с репетиции целия следобед, но дали да не се видим утре? Да речем, след закуска?

„О, не!“ Пак се започваше. Изчервяването плъзна неумолимо нагоре. Агнес се чудеше дали някой ден ще откаже да спре на лицето й, а ще продължи нагоре и ще образува голям розов облак над главата й.

— Ъ-ъ… да — отвърна тя. — Да. Ще ми бъде много… полезно.