Маскарад

Очилата се завъртяха във въздуха и стъклата-половинки се пръснаха на дъските.

А нападателят свали маската си, гладка и бяла като ангелски череп, и пристъпи решително напред…

Доктор Подкоп примига.

Беше тъмно. Закачулена фигура вдигна глава и го изгледа с очните си кухини.

Най-скорошните спомени на доктор Подкоп бяха доста объркани, но един факт изпъкна пред мисления му взор.

— Аха, спипах ли те! Ти си Призрака!

— ЗНАЕШ ЛИ, ГРЕШКАТА ТИ Е МНОГО ЗАБАВНА.

Доктор Подкоп проследи с поглед как друга маскирана фигура хваща тялото на… ами на доктор Подкоп и го завлича в сенките.

— О, разбирам. Мъртъв съм.

Смърт кимна.

— ИЗГЛЕЖДА СЛУЧАЯТ Е ТОЧНО ТАКЪВ.

— Беше убийство! Никой ли не знае?

— УБИЕЦЪТ. И ТИ, РАЗБИРА СЕ.

— Но как е възможно той

да…

— ТРЯБВА ДА ВЪРВИМ — прекъсна го Смърт.

— Но той току-що ме уби! Удуши ме с двете си ръце!

— ВЯРНО. НЕ МОЖЕ ДА МУ СЕ ОТРЕЧЕ БОГАТИЯТ ОПИТ.

— Искате да кажете, че нищо не мога да направя ли?

— ОСТАВИ ТОВА НА ЖИВИТЕ. ОБЩО ВЗЕТО, ТЕ СЕ РАЗСТРОЙВАТ, КОГАТО НЯКОЙ МЪРТВЕЦ ВЗЕМЕ ДЕЙНО УЧАСТИЕ В РАЗСЛЕДВАНЕТО НА УБИЙСТВО. НЕ УСПЯВАТ ДА СЕ СЪСРЕДОТОЧАТ.

— Знаете ли, имате много приятен бас.

— БЛАГОДАРЯ.

— А ще има ли… хорове и подобни радости?

— ТИ БИ ЛИ ИСКАЛ ДА ИМА?

Агнес се измъкна през служебния вход и се озова отново на улиците на Анкх-Морпорк.

Примижа от светлината. Въздухът й се стори леко щипещ и прекалено студен.

Канеше се да извърши нещо лошо. Много лошо. А през целия си живот досега бе постъпвала както е редно.

„Продължавай“ — подкани я Пердита.

Всъщност дори май нямаше да го направи. Но никому не би навредила, ако попиташе къде има магазин за билки. И тя попита.

Никому не вредеше, ако влезеше вътре. И тя влезе.

Изобщо не нарушаваше никакви закони, ако купеше съставките, за които се бе сетила. И тя ги купи. В края на краищата нищо чудно да я заболи главата или да я налегне безсъние.

Нищо не означаваше и ако ги занесеше в стаята си, за да ги пъхне под дюшека.

„Така те искам“ — поощри я Пердита.

Дори да сравни моралните затруднения, пред които я изправяше замисълът й, с дребните постъпки по пътя към осъществяването му, вероятно нямаше от какво да се терзае…

Тези удобни мисли се подреждаха спретнато в ума й, докато се връщаше. Свърна зад ъгъла и замалко не връхлетя върху Леля Ог и Баба Вихронрав.

Притисна се до стената и спря да диша.

Те не я забелязаха, макар че гнусният котарак на Леля й се ухили над рамото на стопанката си.

Щяха да я отведат у дома! Просто си знаеше!

Фактът, че сама си беше господарка и имаше пълното право да се премести в Анкх-Морпорк, не означаваше нищо. Те щяха да се намесят. Както винаги.

Върна се бързешком по пресечката и се втурна с все сила към Операта.

Портиерът на служебния вход изобщо не й обърна внимание.

Баба и Леля бродеха през града към квартала, известен тук като Острова на боговете. Не беше нито в същинския Анкх, нито в същинския Морпорк, защото се разполагаше при толкова остър завой на реката, че представляваше почти откъснат от сушата полуостров. Тук градът натикваше всичко, от което понякога се нуждаеше, но търпеше с притеснение, например Участъка на Стражата, театрите, затвора и издателските къщи. Тук се съхраняваха онези неща, които могат най-неочаквано да ти гръмнат в лицето.

Грибо пристъпяше след тях. Въздухът гъмжеше от нови миризми и той предвкусваше как ще открие дали някои от тях принадлежат на твари, които би могъл да схруска, набие или изнасили.

Леля Ог усещаше как тревогата напира у нея.

— Есме, ние не сме таквиз — отсече накрая.

— А какви сме според тебе?

— Казвам ти — книгата я надрасках за забавление. Няма смисъл хората да ни намразят, нали?

— Гита, не бива да търпим, когато въртят номера на вещици.

— Ама аз не виждам какъв номер са ми извъртели. Всичко ми беше наред, докато ти не изтърси, че са ми извъртели номер.

С това прозрение Леля напипа едно от болните места на социологическите проучвания.

— Била си експлоатирана — непреклонно заяви Баба.

— Не съм.

— Била си, щом казвам. Ти си от угнетените народни маси.

— Не съм, бе.

— Отнели са ти с измама спестеното за цял живот — добави Баба.

— За двата долара ли говориш?

— Ами толкоз си спестила — съвсем правдиво отбеляза Баба.

— Да, де, щото похарчих всичко друго.

Другите хора кътаха пари за старини, но Леля предпочиташе да къта хубави спомени.

— Ето, видя ли?

— Тях ги отделих за нови тръби на казана, дето го преместих при Меден рудник — сподели Леля9. — Нали знаеш как шльокавицата разяжда метала…

— Значи си спестявала по малко, за да имаш сигурност и спокойствие на старини — преведе Баба.

— С мойта шльокавица никой няма спокойствие — доволно се похвали Леля. — А пък сигурност… Хайде, де! Впрочем правя я от най-хубавите ябълки. Предимно от ябълки — уточни честно.

Баба спря пред изискано украсена врата и се взря в медната табела.

— Тука е.

Двете позяпаха вратата.

— Нивгаш не съм обичала парадните входове — призна си Леля, като пристъпяше от крак на крак.