Маскарад

— Вече не опира само до пари. Имаме да разчистваме и други сметки с него.

Господин Ведър взе наслуки цигулка. Единствено струните не позволяваха на парчетата да се разпаднат. Едната се скъса в ръцете му.

— Кому би хрумнало да го направи? Кажи ми откровено, Салзела… каква е разликата между операта и безумието?

— Това да не е подвеждащ въпрос?

— Не!

— Тогава бих отвърнал: „По-хубавите декори“. А, знаех си…

Музикалният ръководител порови сред парчетиите и вдигна някакъв плик.

— Искате ли аз да го отворя? Адресиран е до вас.

Ведър стисна клепачи.

— Хайде. Пропусни подробностите. Само искам да знам колко са възклицателните знаци.

— Пет.

— Охо…

Салзела му връчи листа.

Скъпи Ведър.

Опа-ла!

Ахахахахахахахаха!!!!!

Ваш Призрак на Операта

— Какво можем да направим? — завайка се Ведър. — Веднъж пише учтиви бележки, после полудява в писмен вид!

— Хер Трубелмахер прати всички да търсят нови инструменти — съобщи Салзела.

— Цигулките по-скъпи ли са от балетните пантофки?

— На този свят малко неща са по-скъпи от балетните пантофки. Уви, цигулките са сред тях.

— Значи още разходи!

— Така изглежда.

— Но аз се заблуждавах, че Призрака обича

музиката! А хер Трубелмахер ме увери, че органът не може да се поправи!!!

Ведър млъкна, защото осъзна, че започва да възклицава малко по-разгорещено, отколкото се полага на човек, който още е с ума си.

— Добре, де… — продължи отпаднал. — Шоуто трябва да продължи, както предполагам.

— Именно — потвърди Салзела.

Ведър поклати глава.

— Как върви подготовката за довечера?

— Мисля, че ще ни се размине, ако това е смисълът на въпроса ви. Струва ми се, че Пердита е научила много добре ролята.

— А Кристина?

— Тя пък се е научила изумително да носи роклята си. От двете заедно би се получила чудесна примадона.

Доскорошният горд нов собственик се изправи бавно и изстена:

— Въобразявах си, че е толкова просто… Какво й е трудното на операта? Песни. Хубави танцьорки. Приятни декори. Мнозина идват да ни дадат парите си. Мислех, че непременно е по-добре, отколкото сред онези главорези в търговията с кисело мляко. А сега където и да стъпя…

Нещо изпращя под обувката му. Той взе от пода останките от очила с лещи-половинки.

— Тези са на доктор Подкоп, нали? Защо са тук? — Ведър срещна нетрепващия поглед на Салзела. — О, не!

Музикалният ръководител се озърна към големия калъф за контрабас, облегнат на стената. Веждите му се извиха.

— О, не! — повтори Ведър. — Хайде, отвори го. Ръцете ми са хлъзгави от потта…

Салзела пристъпи към калъфа и вкопчи пръсти в капака.

— Готов ли сте?

Ведър кимна уморено.

Калъфът беше отворен със замах.

— О, не!

Салзела надникна вътре.

— Аха… Шийката е пречупена, а корпусът е надупчен с ритници. Поправката ще ни струва някой и друг долар.

— И всички струни са скъсани! По-скъпо ли е да се поправят контрабаси, отколкото цигулки?

— Боя се, че възстановяването на всички музикални инструменти е невероятно скъпо… навярно с изключение на триъгълника. Но можеше да бъде и по-зле, а?

— Как така?

— Е, бихме могли

да намерим вътре доктор Подкоп, нали?

Ведър се опули, после стисна устни.

— А-а… Да. Разбира се. О, да. Щеше да бъде по-зле. Да. Поне малко ни провървя, както виждам. Да. Хъм…

— Туй ли била операта? — изсумтя Баба. — Все едно някой е издигнал грамаден сандък, а чак накрая му е налепил малко архитектура.

Тя се прокашля, като че очакваше нещо.

— Дали не може да поразгледаме? — послушно попита Леля, защото знаеше, че любопитството на Баба се равнява само на нежеланието й да се издаде.

— В туй не виждам нищо лошо — промълви Баба с явно снизхождение. — Бездруго нямаме други занимания засега.

За сградата на Операта наистина бе избрана възможно най-функционалната форма от гледна точка на архитекта. Представляваше гигантски куб. Но както Баба изтъкна съвсем обосновано, на доста късен етап архитектът прозря изведнъж, че все пак трябва да има някаква украса. И я наплеска набързо в бъркотия от фризове, колони, митични фигури и всевъзможни завъртулки. Водоливниците бяха заселили по-високите части от измишльотината. Гледано откъм фасадата, зданието внушаваше представата за огромна стена от сериозно изтезаван камък.

Разбира се, отзад се виждаше обичайният вехт сбор от прозорци, тръби и влажни каменни стени. Едно от правилата в определен тип обществено сградостроителство гласи, че архитектурата се случва само на фасадата.

Баба поспря под един прозорец.

— Някой пее. Я се заслушай.

— Ла-ла-ла-ла-ла-ЛАА — чуруликаше невидимият изпълнител. — До-ре-ми-фа-сол-ла-си-до…

— Туй е опера, няма съмнение — оповести извода си Баба. — Звучи чужбински.

Леля притежаваше изненадваща дарба на полиглот. Успяваше да бъде разбираемо невежа на всеки нов за нея език само след час-два. Изреченото от Леля висеше на косъм от пълните безсмислици, затова пък звучеше чуждестранно. Освен това тя знаеше, че въпреки останалите си достойнства Баба Вихронрав има още по-слаб усет към езиците, отколкото към музиката.