Маскарад

— Ами… Може и тъй да е — отсъди Леля. — Тука стават всякакви неща. Нашичкият Нев разправяше, че се случвало всяка вечер в Операта да правят различни операции.

— И как го е научил? — усъмни се Баба.

— Е, имало много олово по покрива. Голямо пренасяне паднало. Повече му харесали шумните представления. Хем можел да си тананика, хем никой не чувал къртенето.

Вещиците продължиха нататък.

— Ти забеляза ли как младата Агнес едва не се блъсна в гърбовете ни? — сети се Баба.

— Да. Замалко да се обърна — сподели Леля.

— Не се зарадва много, че ни вижда, нали? Почти я чух как си глътна езика.

— Туй е много подозрително, ако питаш мене — отсъди Леля. — Щото вижда две познати лица от родния край и човек очаква тя да дотърчи при нас…

— В края на краищата сме й стари приятелки. Поне сме приятелки на баба й и майка й, ама то си е горе-долу същото.

— Помниш ли ония очи в чашата? — попита Леля. — Може да е попаднала пред погледа на някоя странна окултна сила! Трябва да внимаваме. Хората понявгаш стават твърде хитри, щом ги обземе странна окултна сила. Нали не си забравила господин Скрупул от Резена?

— Не беше заради никаква странна окултна сила, ами от киселини в стомаха.

— Е, поне до някое време си беше и странно, и окултно. Особено при затворени прозорци.

Стигнаха до служебния вход на Операта.

Баба вдигна глава към таблото с афиши.

— „Ла Тривиата“… „Пръстенът на Нибелунгингингите“…

— Виж сега, общо взето, има два вида опера — подхвана Леля, която се отличаваше и с присъщата на една вещица дарба да бъде уверен експерт без абсолютно никакъв опит. — Има, значи, тежка опера, където хората предимно пеят по чужбински ей тъй: „О, о, о, аз умирам, о, аз умирам, о, о, о, ами толкоз беше.“ Има и лека опера, в която пак пеят по чужбински горе-долу тъй: „Бира! Бира! Бира! Искам да излоча много бира!“, макар че понявгаш пият шампанско. Други опери май няма.

— Какво разправяш? Или умират, или се наливат с бира?

— Общо взето, да — потвърди Леля, като с тона си намекна, че в това е и същината на целия човешки живот.

— Туй ли била операта?

— Е-е… може да има и нещо друго. Ама главното е или халба тъмно пиво, или нож в гърба.

Баба усети нечие присъствие.

Обърна се.

От вратата излезе фигура, понесла афиш, кофа с лепило и четка.

Беше чудновато подобие на спретнато плашило в тесни дрехи. Правдивостта обаче изисква да подчертаем, че никоя кройка не би била по мярка на такова тяло. Глезените и китките му сякаш имаха неограничена свобода на движенията и бяха напълно независими от останалите части.

Фигурата доближи вещиците, застанали пред таблото, и спря учтиво. И двете

видяха

как изречението се подрежда зад нефокусираните очи.

— Извинете, госпожи, шоуто трябва да продължи!

Думите си бяха по местата и в тях имаше смисъл, но изречението се изстреля в света като неразделно цяло.

Баба дръпна Леля настрана.

— Благодаря ви!

Наблюдаваха смълчани как човекът много усърдно и грижливо намаза с лепило хартиения правоъгълник, а после залепи афиша на таблото, като методично изглади всяка гънка.

— Как се казваш, младежо? — попита Баба.

— Уолтър!

— Много хубава барета си имаш.

— Мама ми я купи!

Уолтър изтласка последното въздушно мехурче към ъгъла на афиша и се отдръпна. В захласа си бе забравил вещиците. Взе си кофата и четката и се прибра вътре.

Те погледаха безмълвно новия афиш.

— Да знаеш, ще ми се да видя как ги правят тия операции в Операта — промълви Леля. — Нали сеньор Базилика ни даде покани.

— О, нали ме знаеш каква съм — отвърна Баба. — Туй аз няма да го изтърпя.

Леля я изгледа косо и се ухили мислено. Позната уводна реплика в стил „Вихронрав“. Всъщност означаваше „Естествено искам да отида, но първо трябва да ме склониш“.

— Права си, разбира се — подхвърли Леля. — Всички ония хора в лъскавите си каляски… Не е за таквиз като нас.

Баба май се поколеба за миг.

— Не бива да си надскачаме положението — продължи Леля. — Ако вземем да влезем, като нищо ще ни рекат: „Я да се разкарате, досадни бабички…“

— О, ще ни рекат, значи?

— Мисля си, че не щат обикновени хорица като нас да влизат заедно с ония нафукани тежкари.

— Тъй ли било? Тъй ли било, госпожо? Ела с мене и ще видим!

Баба изфуча обратно към парадния вход, където разни хора вече слизаха от каляски. Тя си проби път нагоре по стъпалата към гишето за билети.

Наведе се към отвора, а човекът вътре отметна глава назад.

— Досадни бабички, а! — изръмжа тя.

— Извинете, но…

— Ами да, крайно време беше да се извиниш! Виж го туй — имаме покани за… — Погледна картончетата в ръката си и придърпа Леля. — Тука пише „Партер“. Каква наглост, а! Нас ще ни сбутват в партера! — Тя пак се обърна към продавача на билети. — Места в партера не подобават на таквиз като нас, искаме да ни настаниш… — стрелна с поглед схемата на залата до гишето — … на балкона, та да гледаме отвисоко.

— Моля? Имате покани за партера, но желаете да ги смените с билети за балкона?

— Да, пък и няма нищо да ти доплащаме!

— Изобщо нямах намерение да ви искам…

— Щото нямаше и да те огрее! — Баба се засмя победоносно и погледна с одобрение новите билети. — Да вървим, Гита.