Маскарад

Енрико Базилика вдигна глава с изражението на човек, който е облагодетелстван с немислимата привилегия да попадне жив в рая.

— Мммф!

Тук наистина беше влажно. И откакто господин Хаван се спомина, плъховете гъмжаха.

Освен това камъните имаха овехтял вид. Е, да, напомни си Агнес, всички камъни са древни, но тези май бяха остарели във вид на зидария. Анкх-Морпорк съществуваше от хилядолетия. Други градове може да са издигнати върху глина, скала или льос, но Анкх-Морпорк имаше за основа пак Анкх-Морпорк. Хората строяха новите сгради върху останките на старите, като избиваха някоя и друга стена, за да превърнат някогашната спалня в удобен зимник.

Стъпалата свършиха при мокри каменни плочи в почти непрогледна тъма.

Според Пердита обстановката беше романтично-готическа.

Агнес реши, че навява униние.

Ако някой идваше тук, би имал нужда от осветление, нали? Претърсването пипнешком потвърди догадката й. Намери свещ и малко кибрит, прибрани в плитка ниша на стената.

Това отрезви наведнъж и Агнес, и Пердита. Някой използваше най-обикновена кутийка кибрит с ухилен трол на картинката и най-обикновена половинка от свещ. Пердита би предпочела пламтящ факел. Агнес изобщо не знаеше какво би предпочела. Само че ако загадъчна особа слизаше да пее между тези стени и да се мярка наоколо като призрак, и може би да отнема по някой живот… Повече би им допаднало нещо по-изискано от кутийка кибрит с ухилен трол. Защото такива прозаични дреболии са подходящи за пошли равнодушни убийци.

Тя запали свещта и след като се подвоуми в най-буквалния смисъл, продължи нататък в мрака.

Шоколадовият сюрприз с особена тайна заливка имаше голям успех и изчезваше в гърлата на седящите около масата, сякаш стомасите им бяха заработили на шеста скорост.

— Няма ли да си вземеш още, Салзела? — подкани Ведър. — Първокласна вкуснотия, нали? Трябва да поздравя госпожа Скоба за майсторството.

— Има остричък вкус — отбеляза музикалният ръководител. — Вие искате ли още една порция, сеньор Базилика?

— Мммф.

— А вие, лейди Есмерелда?

— Не съм против — подаде чинията си Баба.

— Убеден съм, че усещам лек вкус на канела — обади се преводачът, който се бе сдобил с кафяво кръгче около устните.

— Несъмнено — подкрепи го Ведър, — освен това е сложено и индийско орехче.

— Може би и… малко кардамон? — предположи Салзела.

— Хем сметанено, хем пикантно — обобщи Ведър и погледът му се поразмъти. — И любопитно… сгряващо.

Баба престана да дъвче и се вторачи с подозрение в чинията си. После подуши лъжичката.

— Дали, ъ-ъ… се заблуждавам или е малко…

задушно тук? — промълви Ведър.

Салзела се вкопчи в облегалките на креслото си. Челото му лъщеше.

— Как мислите, не е ли по-добре да отворим някой прозорец? Чувствам се малко… особено.

— Да, трябва да отворим — съгласи се Ведър.

Салзела понечи да стане, но на лицето му се закова твърде угрижено изражение. Тръшна се обратно в креслото.

— Аз предпочитам да поседя кротко замалко — сподели той.

— Ох… — обади се преводачът.

Около яката му се забелязваха струйки пара.

Базилика го потупа любезно по рамото, изгрухтя обнадежден и подсказа с жест, че иска да получи чинията с изядената наполовина порция шоколадов пудинг.

— Мммф?

— Олеле… — изписука преводачът.

Господин Ведър прокара пръст под яката си. По лицето му се стичаха капки пот.

Базилика се отказа да търси услугите на своя страдащ придружител и посегна да придърпа чинията му с вилицата си.

— Ъ-ъ… да — смотолеви Ведър, като се стараеше да не поглежда към Баба.

— Да… наистина — отбеляза и Салзела с някак отслабнал глас.

— Олеле

 — повтори преводачът, а очите му се насълзиха. — Ай! Меу Деус! Дио мио! О Годен! Д’зук ф’т! Аагорахаа!

Сеньор Базилика доизсипа остатъка от особената тайна заливка в чинията си и грижливо обра с лъжица полепналото по дъното.

— Времето беше малко… хладничко тези дни — успя да изгъгне Ведър. — Дори много студено.

Енрико обърна купата към светлината и я огледа придирчиво, да не би по дъното да е останала още някоя капка.

— Сняг, лед, скреж… такива ми ти работи — промълви Салзела. — Да, няма спор! Всевъзможни видове студ.

— Да! Да! — признателно избълва Ведър. — А в подобен момент според мен е особено важно да си припомним думите за… да речем, разни иначе досадни, но насърчаващо ледени неща!

— Студ, глетчери, висулки…

— Само не висулки!

— Ох… — изстена преводачът и забоде глава в чинията си.

Удари една лъжица, която се превъртя във въздуха и отскочи от челото на Енрико.

Салзела си засвирука и затупа в такт по облегалката на креслото.

Ведър примига. Пред него стърчеше каната с вода. Каната със студена вода. Той протегна ръка…

— О, о, какво стана, как да се извиня, май разлях всичко по себе си — забърбори той иззад облаците пара. — Колко непохватни пръсти имам! Ще дам знак със звънчето на госпожа Ог да донесе още една кана.

— Да, непременно — подкрепи го Салзела. — Ще бъдете ли така добър да го направите веднага? И аз се чувствам твърде склонен към… неловко боравене с каната.