Маскарад

— Няма кой друг да върши работата на господин Хаван, откакто горкият човек се спомина! Аз мога да се справя! За мързела няма награда! А господин Грибо само замахва с лапа и те мигом отиват в рая на плъховете!

— Уолтър!… — повтори Агнес от неизразимо облекчение.

— Дойдохте да разгледате ли? Тези прастари тунели продължават чак до реката! Трябва да сте с ума си, за да не си го изгубите тук! Искате ли да се върнете горе с мен?

Невъзможно беше да се уплашиш от Уолтър Плиндж. Той будеше какви ли не чувства, но не и ужас.

— Ъ-ъ… да — съгласи се Агнес. — Загубих се. Съжалявам.

Грибо седна на задните си лапи и започна да облизва предните, и то твърде високомерно според Агнес. Ако котарак можеше да се подхилва, Грибо правеше именно това в момента.

— Вече имам пълен чувал и ще го занеса в магазина на господин Гимлет! — обяви Уолтър, обърна се и се заклатушка към изхода от подземието, без да провери дали тя го последва. — Дава ни по половин пени за всеки плъх, а не бива да изпускаме парите! Според джуджетата плъхът е вкусна гозба, но това само показва колко странен щеше да е светът, ако всички бяхме еднакви!

Стори й се, че извървяха кратко до нелепост разстояние до подножието на друга стълба, по чиито стъпала явно бе ходено неведнъж.

— Уолтър, ти виждал ли си някога Призрака? — попита го, когато той понечи да тръгне нагоре.

Уолтър не се обърна.

— Лошо е да се лъже!

— Ъ-ъ… да, и аз мисля така. Е… кога видя за последен път Призрака?

— За последен път видях Призрака в голямата зала на балетната школа!

— Сериозно? А той какво направи?

Уолтър помълча и изстреля думите наведнъж.

— Той избяга веднага!

После затропа по стъпалата толкова натъртено, че за него разговорът несъмнено бе завършил.

Грибо се ухили присмехулно на Агнес и заприпка след него.

Изкачиха се само до следващия етаж и стигнаха до врата, през която се излизаше зад кулисите. Агнес се бе загубила на една-две врати от всекидневието.

Никой не забеляза връщането й. Поначало никой не я забелязваше. Просто вярваха, че ще е подръка, когато е необходима.

Уолтър Плиндж вече се бе затътрил нанякъде, може би дори забързано.

Агнес се поколеба. Вероятно нямаше и да открият, че тя липсва, поне докато Кристина не си отвори устата…

Той не искаше да й отговори, но Уолтър Плиндж не можеше да мълчи, когато някой го заприказва, а Агнес долавяше, че не е способен да лъже. Защото да лъже би означавало да е лош.

Още не бе ходила в балетната школа. Намираше се наблизо зад сцената, но представляваше отделен свят. Танцьорките излизаха оттам всеки ден като твърде кльощави и нервно потръпващи овце, подкарвани от застаряващи жени, които може би закусваха с мариновани лимони. Чак след като зададе няколко нерешителни въпроса на сценичните работници, Агнес установи, че момичетата са попаднали в балета по свое желание.

Агнес обаче видя съблекалнята на танцьорките, където трийсетина момичета се миеха и преобличаха в пространство, по-малко от кабинета на Ведър. Съблекалнята имаше същото отношение към балета, както градинската тор към розите.

Озърна се. Все още никой не й обръщаше внимание.

Тръгна към школата. Изкачи няколко стъпала, мина по задушен коридор с табла за съобщения по стените и просмукан с миризма на древна мас. Край нея изпърхаха две момичета. Никога не се мяркаха сами, а на ята като мушици еднодневки. Бутна вратата и пристъпи в царството на школата.

Отражения в отражения в отражения…

Огледала навсякъде.

Момичетата, които се упражняваха до станка̀та край всяка стена, я изгледаха.

Огледала…

Тя се опря на стената и се насили да вдиша.

Никога не бе харесвала огледалата. Все си мислеше, че й се подиграват. Но нали хората разправяха, че тъкмо на вещиците било присъщо нежеланието да застават между две огледала? Уж изсмуквали душата или нещо подобно. Никоя вещица не би минала между две огледала доброволно…

Разбира се, и дума не можеше да става

тя да е вещица. Затова отново си пое дъх и се върна в залата.

Нейните отражения се проточиха в безкрая.

Успя да направи крачка-две, после се завъртя на пети и пак напипа дръжката на вратата, наблюдавана от стъписаните танцьорки.

Внушаваше си, че е заради недоспиването. И излишните вълнения. Пък и нямаше нужда да влиза по-навътре, щом вече знаеше кой е Призрака.

Беше толкова очевидно. Защо му е на Призрака да се свира в несъществуващи пещери, когато може да се скрие пред очите на всички?

Господин Ведър почука на вратата към кабинета на Салзела и приглушен глас извика отвътре:

— Влезте!

Нямаше никого в стаята, но на отсрещната стена се виждаше още една затворена врата. Ведър почука и натисна дръжката.

— В банята съм — сподели Салзела.

— В приличен вид ли си?

— Напълно облечен съм, ако за това питате. Отвън няма ли кофа лед?

— Ти ли си я поръча? — гузно попита Ведър.

— Да!

— Аз обаче… ъ-ъ, я занесох в своя кабинет, за да си топна краката…

— Краката ли?

— Да. Аз… ъ-ъ, реших да потичам из града по-енергично, изобщо не разбирам какво ме прихвана…

— Е, и?

— Ами ботушите ми се запалиха още на втората обиколка.