Маскарад

Чу се някакво плискане, после сдържано ръмжене и в рамката на отворената врата застана Салзела в ален халат.

— Вързаха ли вече сеньор Базилика от главата до петите? — попита веднага, ръсейки капки по пода.

— В момента репетира с хер Трубелмахер.

— И… нищо ли му няма?

— Прати някого в кухнята да му донесе лека закуска.

— Изумително… — поклати глава Салзела.

— Прибраха преводача в един шкаф. С никакви усилия не успяха да го разгънат.

Ведър приседна предпазливо. Носеше пантофи.

— А-а… — запъна се музикалният ръководител.

— Какво?

— Къде отиде онази страшна жена?

— Госпожа Ог я развежда из сградата. Какво друго можех да направя? Спомни си за двете хиляди долара!

— Имам намерение да забравя — заяви Салзела. — Обещавам никога да не спомена този обяд, ако и вие постъпите по същия начин.

— Какъв обяд? — невинно се учуди Ведър.

— Чудесно ме разбрахте.

— Все пак въздействието й е смайващо, нали…

— Изобщо нямам представа за кого говорите.

— Исках да кажа, че не е трудно да си представиш как е натрупала такова богатство…

— О, небеса, лицето й е като сатър!

— За кралица Езериел от Клач се говори и до днес, че била кривогледа, което не й попречило да има четиринадесет съпрузи, и то само според официалните архиви. Пък и личи, че си пада по онази работа…

— Нали уж е умряла преди две столетия!

— Говорех за лейди Есмерелда. Както и да е, постарай се да бъдеш учтив с нея по време на соарето преди представлението.

— Ще се опитам.

— Тези две хилядарки може би са само началото, надявам се. Щом отворя чекмеджето в бюрото си, намирам още сметки! Май дължим пари на всички!

— Операта струва

скъпо.

— Ха, на мен ли го казваш… Щом понеча да поумувам над счетоводството, случва се нещо ужасно. Според теб не мога ли да прекарам няколко часа, без да ни сполети поредната страхотия?

— В оперен театър?!

Гласът звучеше неясно от полуразглобения орган.

— Добре, сега да опитаме средното до.

Космат пръст натисна клавиша. Разнесе се тътен, а в механизма нещо отскочи.

— Проклятие, откачи се… чакай малко… натисни пак…

Тонът звънна чисто и приятно.

— Прекрасно — отзова се човекът, скрит в изложените на показ вътрешности на огромния инструмент. — Почакай да затегна…

Агнес пристъпи напред. Тантурестата фигура, седнала пред клавишите, се обърна и грейна насреща й с далеч по-широка усмивка от нормалната. Притежателят й беше покрит с червеникава козина и макар да не бе особено надарен в краката, по дължина на ръцете трудно някой можеше да се мери с него. Природата бе проявила щедрост и в дебелината на бърните му.

— Андре? — нерешително повика Агнес.

Органистът се измъкна от механизма. Държеше сложно оформена летва, осеяна с пружини.

— О, здрасти.

— Ъ-ъ… кой е този?

Тя се поотдръпна от косматия изпълнител.

— А, това е Библиотекарят. Не ми се вярва да се нарича с друго име. Той е Библиотекарят на Невидимия университет, но далеч по-важно е, че е и органист там. Оказа се, че нашият орган е „Джонсън“

12 също като техния. Даде ни малко резервни части…

— Ууук.

— Съжалявам, сбърках. Даде ни ги назаем.

— Той наистина ли свири на орган?

— И то в смайващ четирирък стил.

Агнес си отдъхна. Съществото като че не се канеше да я нападне.

— Е, какво пък… — промълви тя. — Няма нищо чудно, защото понякога и в нашето село идват свирачи на латерна и често водят мили дребни май…

Дисонансният акорд беше оглушителен. Орангутанът вдигна другата си ръка и размаха пръст пред лицето на момичето.

— Никак не му харесва да го наричат маймуна — обясни й Андре. — А ти си му симпатична.

— Как позна?

— Обикновено не си прави труда да предупреждава.

Тя отстъпи бързичко и сграбчи младежа за ръката.

— Може ли да си поговорим замалко?

— Остават ни броени часове, ще ми се да довършим…

— Важно е.

Той мина с нея зад кулисите. Зад тях Библиотекарят чукна няколко от поправените до половината клавиши и се гмурна във вътрешностите на органа.

— Знам кой е Призрака — прошепна Агнес.

Андре зяпна, после я издърпа в по-сенчесто ъгълче.

— Призрака не е никой — възрази й тихо. — Не ставай глупава. Той просто си е Призрака.

— Да, но е някой друг, когато си свали маската.

— Кой?

— Да кажа ли на господин Ведър и господин Салзела?

— За кого ще им кажеш?

— За Уолтър Плиндж.

Пак я зяпна.

— Ако се разкикотиш — наежи се Агнес, — ще… ще те ритна.

— Но Уолтър дори не е…

— И аз не можех да повярвам, но той си призна, че е видял Призрака в балетната школа, а там целите стени са в огледала… и щеше да е много висок, ако не се гърби… и броди на воля в подземията…

— Я стига…

— А миналата вечер ми се стори, че го чух да пее на сцената, когато всички други си бяха отишли.

— Видя ли го?

— Беше тъмно.

— Слушай… — започна Андре снизходително.

— Знам обаче, че после го чух да говори на котарака. Съвсем нормално. Тоест като нормален човек. И трябва да признаеш, че е… особняк. Не е ли най-подходящият тип да носи маска, за да скрие истинското си лице? — Раменете й се превиха. — Ясно, не ти се иска да ме чуеш…

— Не! Не, но мисля… ами…

— Надявах се да ми олекне, ако споделя с някого.

Андре се усмихна в полумрака.

— На твое място не бих споменавал догадката си пред останалите.