Маскарад

Без да прекратява дъвченето, Базилика вдигна главата на преводача си и грижливо пресипа недовършената порция пудинг в своята чиния.

— Всъщност… всъщност… всъщност… — проточи Салзела — май ще… замалко… за едно бързо охлаждащо… ако ме извините за момент…

Избута назад креслото си и избяга от стаята с леко приклякане.

Господин Ведър блестеше от пот.

— Аз само… само… само… ей сегичка ще се върна — обеща и излезе припряно.

В настъпилата тишина се чуваше ясно чегъртането на лъжицата в ръката на сеньор Базилика и някакво цвърчене откъм преводача.

Накрая тенорът се оригна със звучен баритон.

— Уф, моля да ми простите за клачианския израз… О… по дяволите!

Май едва сега забеляза, че на масата не е останало нищичко за ядене. Вдигна рамене и без да се отчайва, обърна усмихнатото си лице към Баба.

— Как мислите, дали тук няма някоя пита кашкавал?

Вратата се отвори с трясък и Леля Ог нахлу, хванала с двете си ръце голяма кофа вода.

— Добре, добре, сега ще…

Млъкна. А Баба възпитано попи около ъгълчетата на устата си с ленената салфетка.

— Не ви разбрах, госпожо Ог.

Леля се вторачи в празната чиния пред Базилика.

— Или малко плодове? — опита си късмета тенорът. — Може би ядки?

— Той колко излапа? — прошепна Леля.

— Почти половината — осведоми я Баба. — Ама не вярвам да му подейства, щото няма как да стигне до някои части…

Леля насочи вниманието си към чинията пред Баба.

— Ами ти?

— Две порции. И то с повечко

заливка, Гита Ог, простено да ти е.

Леля допусна сянка на възхищение в очите си.

— Че ти дори не си се препотила!

Баба взе чашата си с вода и изпъна ръка.

Водата завря след броени секунди.

— Добре, де — промърмори Леля, — много печена си станала, признавам ти го от немай-къде. Май ще трябва да ставам преди зазоряване, та да те сваря неподготвена.

— Май ще трябва изобщо да не си лягаш — поправи я Баба.

— Извинявай, Есме.

Сеньор Базилика не успя да схване смисъла на разговора, но осъзна с неохота, че угощението е приключило.

— Беше несравнимо — заяви той. — Прехласнах се по този пудинг, госпожо Ог.

— Нищо друго не съм очаквала, Хенри Дембел — отвърна Леля.

Хенри внимателно извади чиста кърпа от джоба си, покри с нея лицето си и се облегна в креслото. Първото хъркане прозвуча след няколко секунди.

— Не създава грижи, а? — подхвърли Леля. — Яде, спи и пее. Поне знаеш какво може да стори. Впрочем намерих Грибо. Още се мъкне навсякъде след Уолтър Плиндж. — Тя се понаежи. — Разправяй си каквото щеш, ама според мене на младия Уолтър всичко си му е наред, щом Грибо го харесва.

Баба въздъхна.

— Гита, Грибо щеше да хареса и Норис Куирмския маниак, дето похапваше очни ябълки, ако оня се сетеше да му сипе храна в паничката.

Тя се загуби. А се постара точно това да не й се случи. Във всяка подгизнала стая Агнес предвидливо запомняше подробностите. Усърдно отбелязваше в паметта си къде е завила наляво и къде — надясно. Но се загуби.

Тук-там попадаше на стълби към още по-дълбоки подземия, но водата се бе надигнала толкова, че се плискаше по първото стъпало. И вонеше. Пламъчето на свещта имаше зеленикавосинкав ореол.

Пердита упорстваше, че все някъде

има тайно помещение. Ако липсва обвита в загадка огромна и сияйна пещера, какъв смисъл изобщо има животът? Трябваше да съществува поне тайна стая. Кухина, пълна с… великански свещи и гигантски сталагмити…

Само че не е тук

, изтъкна факта Агнес.

Почувства се безнадеждна идиотка. Мина зад огледалото в търсене на… е, засега не й се искаше да признае какво се е надявала да намери, но в никакъв случай не беше това.

И като че се налагаше да вика за помощ.

Разбира се, някой би могъл да я чуе, но нали именно това рискуваш, когато викаш за помощ?

Тя се прокашля.

— Ъ-ъ… ехо?

Водата загъргори.

— Ъ-ъ… помощ? Има ли някой наблизо?

Един плъх претича по обувката й.

А загнездилата се в съзнанието й Пердита вметна кисело, че ако Кристина бе слязла тук, сигурно щеше да се натъкне на гигантска искряща пещера и възхитителни опасности. Светът запазваше плъховете и смрадливите мазета за Агнес — та нали тя имаше такъв чудесен характер?!

— Ъ-хъм… има ли някой?

Още плъхове защъкаха по пода. И от страничните коридори се чуваше писукане.

— Ей?

Бе се залутала в някакви подземия, а свещта в ръката й се скъсяваше с всяка секунда. Въздухът беше гаден, каменните плочи под краката й — хлъзгави, никой не подозираше за разходката й дотук, можеше ей така да си умре долу…

В тъмата светнаха очи.

Едното жълто-зелено, другото — перленобяло.

Зад тях се появи сияние.

Нещо наближаваше по тунела и хвърляше дълги сенки.

Плъховете се прескачаха в паническия си устрем да избягат…

Агнес се помъчи да натика гърба си в каменната стена.

— Здравейте, госпожице Пердита Кс. Нит!

Познат силует се тътреше зад Грибо. Наглед се състоеше само от колене и лакти. С едната си ръка придържаше метнат през рамо чувал, в другата носеше фенер. Нещо изчезна от мрака. Ужасът сякаш се махна…

— Госпожице Нит, не ви е мястото тук, при плъховете!

— Уолтър!