Маскарад

— Туй ли? — усъмни се Леля. — Не ми се вижда много тайно.

Уолтър се озадачи, после се ухили като математик, решил особено трудно уравнение.

— Скрито е където всеки го вижда, госпожо Ог!

Леля впи поглед в него, но не откри в очите му нищо освен мъничко изцъклена невинност.

Той вдигна капандурата и учтиво махна с ръка.

— Слезте първа по стълбата, за да не ви гледам под полата!

— Много… мило — запъна се Леля.

За пръв път някой се осмеляваше да изрече подобни думи пред нея.

Уолтър изчака търпеливо тя да стъпи на площадката и се смъкна при нея.

— Туй е някакво старо стълбище, нали? — попита Леля, опитвайки се да разсее мрака с факела си.

— Да! И стига чак до долу! А отдолу стига чак до горе!

— Някой друг знае ли за тая стълба?

— Призрака знае, госпожо Ог!

— Ами да… — промърмори Леля. — Уолтър, а къде е сега Призрака?

— Той избяга!

Тя премести факела, но отново не разгада изражението на Уолтър.

— И какво прави той тука?

— Бди над Операта!

— Много е грижлив, сигурна съм.

Леля тръгна надолу и сред подскачащите сенки чу Уолтър да казва:

— Госпожо Ог, тя ми зададе много глупав въпрос! И всеки глупак знае отговора!

— А, да — разсеяно отвърна Леля, оглеждайки стените. — Трябва да те е питала за запаления дом…

— Да! Какво съм щял да изнеса от дома си, ако се запали!

— Като добро момче си отговорил, че ще изнесеш милата си майчица.

— Не! Мама щеше да се изнесе сама!

Леля плъзна длан по стената. Когато решили да изоставят стълбата, заковали всички врати. Ако някой стъпваше тихо и имаше остър слух, можеше да чуе какво ли не…

— Е, тогаз какво ще изнесеш?

— Огъня!

Леля зяпна сляпо стената и изведнъж се ухили до уши.

— Ама че си простоват, Уолтър Плиндж…

— Като дръжка на метла, госпожо Ог! — весело потвърди Уолтър.

„Само че не си побъркан — на ум добави Леля. — Ако ще да си простоват, с главата ти всичко е наред. Тъй щеше да рече и Есме. Има и много по-лоши неща от туй да си простоват…“

Грибо бягаше вихрено по Широката улица. Внезапно се почувства доста скапан. Мускулите му потръпваха необичайно. Сърбеж в основата на гръбнака подсказваше, че опашката има желание да порасне, а ушите му напираха да си заемат старото място, което е смущаващо, ако се случи в компания.

В този случай компанията беше стотина крачки по-назад и несъмнено имаше намерение да стори с ушите му нещо несравнимо по-лошо, без да се смущава.

Освен това го настигаше. В нормално състояние Грибо беше прочут с бързината си, но не и ако на всяка крачка коленете му се колебаеха накъде да се сгънат.

Подгонеха ли го, типичният му план се състоеше в скок към бъчвата с вода зад къщата на Леля Ог и одиране на натрапника по носа, щом се покаже иззад ъгъла. Сега обаче би се наложило да пробяга към хиляда километра, за да го осъществи, затова трябваше да измисли резервен вариант.

Пред една къща чакаше файтон. Грибо се затътри натам, издърпа се върху капрата, сграбчи юздите и чак тогава обърна внимание на файтонджията.

— Чупка-ау!

Зъбите му блеснаха в мрака. И файтонджията много благоразумно, макар и не храбро, направи задно салто в нощта.

Конете се вдигнаха на задните си крака и се опитаха да потеглят в галоп от място. Животните нямат човешката склонност да се заблуждават. Доловиха как зад тях се намести огромен котарак и фактът, че временно се е престорил на човек, никак не ги утешаваше.

Файтонът тръгна с грохот. Грибо се озърна над треперещото си рамо към осветената от факли гмеж и презрително разпери лапа. Постигнатият ефект толкова му хареса, че стъпи върху капрата и продължи с присмехулните жестове.

Котките обичат да предизвикват противника от безопасно място. В конкретните обстоятелства не би било зле към това свойство да се прибави и умението за каране на файтон.

Едно колело се отърка в парапета на Бронзовия мост и заръси искри. Ударът изхвърли Грибо от капрата насред поредната пантомима. Приземи се ловко, а уплашените до смърт коне повлякоха нататък люшкащия се файтон.

Тълпата спря.

— Какво прави тоя?

— Ами стои си.

— Той е един, пък ние сме мнозина, нали? Лесно ще се разправим с него.

— Правилно. Щом преброя до три, всички му налитаме, бива ли? Едно… две… три… Що не се затичахте, бе?

— Щото и ти не помръдна.

— Да, де, ама аз броях до три.

— Я си спомнете какво стори той на господин Хаван!

— Е, знам, но бездруго оня мишкар не ми беше симпатичен…

Грибо изръмжа. Всевъзможни сърбежи плъзнаха по тялото му. Отметна глава назад и изрева.

— Виж какво, в най-лошия случай ще докопа двама-трима от нас…

— О, много ме успокои.

— Ей, тоя що се гърчи тъй?

— Може да е пострадал, като падна от файтона…

— Хайде да го докопаме!

Тълпата се устреми напред. Грибо, който се бореше с морфогенетичното поле, превключващо трескаво от един биологичен вид на друг, заби юмрук в лицето на първия мъж и разпра ризата на втория с нещо като гигантска лапа.

— Ох, мамка-ау…

Двадесет ръце го сграбчиха. В бъркотията и тъмнината след миг ръцете стискаха само плат и въздух. Отмъстително замахнали крака не ритнаха нищо. Стоварените върху озъбеното лице тояги се завъртяха и праснаха собствениците си по ушите.

— … уууаааооууу!