Маскарад

Незабелязан от никого в мелето, един куршум от сива козина с прилепнали към главата уши профуча между множеството крака.

Ритниците и юмруците секнаха, когато стана твърде очевидно, че тълпата налага сама себе си.

И понеже коефициентът за интелигентност на разгневената тълпа е равен на коефициента на най-тъпия в гъмжилото, разделен на броя участници, те не успяха да схванат какво се е случило. Нямаше спор, че са връхлетели Призрака, комуто не са оставили възможност да се измъкне. Накрая им останаха една маска и няколко парцалчета от дрехи. Значи е свършил в реката, предположи тълпата. Така му се пада.

Щастливи от увереността в добре свършената работа, те се отправиха към най-близката кръчма.

Скоро на моста стояха само сержант граф дьо Тритус и ефрейтор граф дьо Ноби Нобс, които огледаха няколкото парченца от дрехи.

— Командир Ваймс няма… няма… няма да хареса туй — подсказа опитът на Детритус. — Знаеш, че иска да му водим арестанти, и то живи.

— Ъхъ, ама тоя щяха да го обесят — напомни Ноби, който едва се държеше на крака. — Тъй просто стана малко… по-демократично. Спестихме едно въже, да не говорим за похабяването на ключовете и килиите.

Детритус се почеса по темето.

— Не трябваше ли да има кръв по моста?

Ноби го изгледа кисело.

— Не може да им се е изплъзнал, тъй че забрави излишните въпроси.

— Да, ама ако праснеш някой човек по-силничко — заинати се тролът, — опръсква всичко наоколо.

Ноби въздъхна. Ето какви служители имаше в Стражата напоследък. Дай им само да превръщат всичко в загадка. В безвъзвратно отминалите дни на старата тайфа и нерушимото спокойствие щяха да кажат от сърце на отмъстителите „Здраво пипате, момчета“ и да се приберат по домовете си. Но откакто старият Ваймс бе повишен в Командир на Стражата, вземаше на работа всякакви типове, които не се уморяваха да задават въпросчета. Влияеха зле дори на Детритус, когото и другите тролове смятаха за по-тъп от умряла светулка.

Сержантът се наведе и вдигна превръзка за око.

— Е, ти какво подозираш? — снизходително подхвърли Ноби. — Че се е преобразил в прилеп и е отлетял ли?

— Ха! Таквиз неща не ми минават през чутурата, щото е не… несве… несъвместимо със съвременните полицейски методи.

— 

А аз

мисля — изтъкна Ноби, — че когато си изключил невъзможното, онова, което остане, ако ще и да е невероятно, изобщо не си струва кисненето навън в студената нощ, щом можеш през туй време да се натряскаш още повече. Хайде, че искам поне да опитам дали ми е по силите.

Детритус продължи да умува, макар да не беше съвсем ясно има ли с какво да го прави. Пак побутна с ботуш разкъсаните дрехи.

Нещо се отърка в крака му. Беше котарак с наръфани уши, едно здраво око и муцуна като юмрук, покрит с козина.

— Здрасти, котенце — рече му Детритус.

Котаракът изпъна гръб и се ухили.

— Рассскарай сссе, ченге…

Тролът мигна. Неговата раса не отглеждаше котки. Детритус ги видя за пръв път, след като се премести в Анкх-Морпорк, и откри, че те са много, ама много неподходяща храна. Никога не ги бе чувал да говорят. От друга страна, знаеше твърде добре, че му се носи славата на най-големия тъпанар в града. Не му се искаше да разпитва за говорещия котарак, за да не научи изведнъж, че всички други отдавна знаят за котешкото дар слово.

Наблизо в канавката бе захвърлено нещо. Взе го грижливо. Приличаше на маската, която носеше Призрака.

И вероятно беше Улика.

Размаха я настойчиво.

— Ей, Ноби…

— Благодарско.

Нещо се спусна в тъмата, измъкна маската от пръстите на трола и отлетя нагоре.

Ефрейтор Нобс се обърна.

— Какво има?

— А бе… колко големи са птиците? Обикновено, де.

— Вдън земя да падна, ако знам. Някои са малки, други са големи. На кого му пука?

Детритус си близна показалеца.

— На никого… Нахитрях и няма да се излагам заради неща, дето всеки ги знае…

Нещо жвакаше под краката им.

— Уолтър, тука е доста влажничко — спомена Леля.

Въздухът пък беше застоял и гъст, направо изсмукваше светлината от факела. Около пламъка се събираше тъмен ореол.

— Още малко остана, госпожо Ог!

В мрака издрънчаха ключове и изскърцаха панти.

— Аз я намерих, госпожо Ог! Тайната пещера на Призрака!

— Тайна пещера, значи?

— Трябва да затворите очи! Трябва да ги затворите! — трескаво настоя Уолтър.

Леля го послуша, но за свой срам стисна по-здраво дръжката на факела.

— Уолтър, дали Призрака е тука?

— Не!

Изтракаха кибритени клечки в кутия, нещо прошумоля и тогава…

— Отворете ги, госпожо Ог!

Леля се подчини.

Цветове и светлини се размазаха пред очите й, после се проясниха първо в очите й, накрая и в мозъка.

— Олеле… Леле-мале…

Къси дебели свещи за сцена плаваха в плитки паници. Мекото им сияние заливаше пещерата като безплътен дух на водата.

Отразяваше се в човката на огромен лебед. И блестеше в окото на грамаден провиснал дракон.

Леля Ог бавно се завъртя на място. Отскоро се бе потопила в операта, но вещиците попиват като гъба. Ей там е крилатият шлем, носен от Хилдабрун в „Пръстенът на Нибелунгингингите“. Ето ти го пръта на червени и бели ивици от „Псевдополиският бръснар“, вижда се и кончето със смешната вратичка от „Омагьосаният обой“…