Маскарад

… операта, струпана на купчини. Щом окото се наситеше, започваше да забелязва олющената боя, подгизналия гипс и общото състояние на бавничко мухлясване. Окаяните декори и овехтелите костюми бяха захвърлени тук, защото хората вече не ги искаха другаде.

Но някой имаше нужда от тях. След като окото възприемеше постепенната разруха, успяваше да зърне и скорошните поправки тук-там, грижливо нанесената прясна боя.

В малко пространство, незаето от декори, стоеше нещо като бюро. Миг по-късно Леля видя клавишите и грижливо подредените нотни листове.

Уолтър я наблюдаваше, гордо засмян.

Леля отиде до странния предмет.

— Туй е хармониум, нали? Мъничък орган.

— Правилно, госпожо Ог!

Тя взе едно от снопчетата хартия. Устните й зашаваха, когато се зачете в спретнатите равни редове.

— Опера за

котки ли?! — възкликна след малко. — Нивгаш не съм чувала за такваз…

Поумува и добави мислено: „Що пък не? Страхотна идея. Котешкият живот не е много различен от операта…“

Прелисти и другите купчинки.

— „Веселите тролове“? „Проклетниците“? Ха, кои от всички? „Седем джуджета за седем други джуджета“? Уолтър, какви са тия истории?

Седна на табуретката и натисна няколко от напуканите пожълтели клавиши, които скрибуцаха. Имаше два големи педала под хармониума. С тях се надуваха меховете и така продънените клавиши изтръгваха от инструмента нещо, което в сравнение с истинския орган беше като „Да му се не види“ в сравнение със сочната псувня.

Значи тук седеше Уол… да, де, Призрака. Под сцената, сред захвърлените останки от някогашни представления. Под огромната зала без прозорци, а там вечер след вечер отекваха музика, арии и развихрени страсти, които нямаше къде да избягат и не успяваха да заглъхнат. Призрака седеше тук, отворил съзнанието си като кладенец, и го запълваше с опера, която влизаше през ушите, но от ума излизаше нещо друго.

Леля напомпа с педалите. През слабичките шевове на меховете засъска въздух. Опита няколко тона. Бяха пискливички. Тя обаче си каза, че понякога старата лъжа се оказва истина и размерът всъщност няма значение. Важно е как го използваш.

Уолтър се взираше в нея с очакване.

Леля взе поредното снопче и се вторачи в първата страница. Но той се наведе над хармониума и посегна към листовете.

— Тази не е завършена, госпожо Ог!

В Операта още вреше и кипеше. Половината публика се изнесе навън, другата половина се мотаеше вътре с надеждата да има още интересни случки. Оркестърът се събра на раздумка и подготвяше искане за „извънредни компенсации поради пречки от страна на Призрака“. Завесата беше спусната. Някои хористи останаха на сцената, други бяха изтичали да участват в гонитбата. Във въздуха се усещаше възбуждащ електрически дъх както при всяко късо съединение в протичането на нормалния цивилизован живот.

Агнес се прехвърляше трескаво от една пускаща слухове групичка към друга. Призрака бил заловен именно от Уолтър Плиндж. Призрака бил заловен от други. Призрака избягал. Призрака умрял.

Навсякъде се разгаряха спорове.

— Още не мога да повярвам, че е Уолтър! Ама че… Уолтър…

— Ами шоуто! Не бива да спираме! Шоуто

никога не спира, ако ще и някой да е умрял!

— О, спирали сме при смъртни случаи…

— Вярно, но само колкото да изнесем труповете от сцената!

Агнес се върна зад кулисите и настъпи нещо.

— Извинявайте — промълви по навик.

— Няма нищо, беше ботушът ми — успокои я Баба Вихронрав. — Е… как е животът в големия град, Агнес Нит?

Агнес се обърна.

— О… здравей, Бабо… — успя да смънка. — И ще ти бъда благодарна да запомниш, че тук не съм Агнес — продължи малко по-наперено.

— Хубава работа си намери, нали — да бъдеш глас на някоя друга?

— Върша каквото ми се иска! — сопна се Агнес и се изпъчи в цялата си ширина. — А ти не можеш да ми попречиш!

— Само че не стана част от туй, а? — разговорчиво отвърна Баба. — Опитваш упорито, ама все се гледаш отстрани как гледаш отстрани хората, нали? И никога не можеш да повярваш докрай. Все ти хрумват неуместни мисли.

— Млъкни!

— Аха, тъй си е, значи.

— Нямам никакво намерение да ставам вещица, премного благодаря!

— Хайде сега, не се разстройвай толкоз само щото знаеш, че тъкмо такваз ще станеш. Ще бъдеш вещица, щото си вещица. А ако сега обърнеш гръб, хич не знам какво може да сполети Уолтър Плиндж.

— Значи не е мъртъв?

— Не е.

Агнес се поколеба.

— Знаех, че той е Призрака… После обаче проумях, че не може да е той.

— А-а — проточи Баба, — повярвала си на очите си, тъй ли? И то тука?

— Един сценичен работник току-що ми каза, че го подгонили към покрива, после по улиците и го пребили до смърт!

— Е, доникъде няма да стигнеш, ако вярваш на всичко чуто

. А ти какво знаеш?

— Как тъй какво знам?

— Я не ми увъртай, госпожичке.

Агнес се взря в изражението на Баба. Време беше за смирение.

— Знаех, че той е Призрака.

— Правилно.

— Ясно ми е обаче, че не е той.

— И?

— И знам… или поне съм сигурна, че той никому не желае злото.

— Браво. Добре се справи. Уолтър може да не различава дясно от ляво, ама веднага различава криво от право. — Баба потри ръце. — Е, всичко подредихме, остава да изметем, а?