Маскарад

— Какво?! Ти нищо не си научила досега!

— Научих и още как! Знаем, че Уолтър никого не е убивал, значи остава да открием кой е бил. Лесна работа.

— Къде е Уолтър сега?

— Леля го е потулила някъде.

— Сам-самичка ли?

— Нали ти рекох, че и Уолтър е с нея?

— Да, но… той си е малко странен.

— Само където някой го вижда.

Агнес въздъхна и понечи да заяви, че това не е неин проблем. Осъзна навреме, че е безполезно.

Увереността се бе настанила като самодоволен натрапник в ума й. Какъвто и да беше проблемът, ставаше неин.

— Добре, ще ти помогна, защото съм тук. Но после… край! Ще ме оставиш на мира. Обещаваш ли?

— То се знае.

— Ами… добре тогава… — Агнес се запъна. — О, не! Прекалено лесно отстъпи. Нямам ти доверие.

— Нямаш ми доверие ли? Казваш, че ми нямаш доверие?

— Да. Точно така. Ще измислиш как да се отметнеш.

— Аз никога не се отмятам — натърти Баба. — Не аз, а Леля Ог си мисли, че имаме нужда от трета вещица. Според мен пък животът е труден и без някакво си момиче да ми се мотае в краката, щото си въобразява, че островърхата шапка й приляга.

Настъпи мълчание, после Агнес промърмори:

— И на

този номер няма да се хвана. Ще ме подкачиш, че съм твърде тъпа за вещица, аз пък ще ти възразя, че не съм, и накрая пак ти печелиш. Предпочитам да съм глас на друг човек вместо стара вещица без приятели, от която всички се боят само защото е малко по-хитра от останалите, а не се занимава изобщо с истинска

магия…

Баба склони глава настрани.

— Като те слушам, толкоз ти сече пипето, че ще вземеш да се порежеш. Тъй да бъде. Щом приключим тая история, оставям те да си вървиш по пътя. Няма да те спирам. А сега ме заведи в кабинета на господин Ведър…

Леля грейна в усмивка като весела сушена ябълка.

— Стига, де, Уолтър, дай ми ги. Нищо лошо няма да ги погледна, нали? Дай ги на старата Леля.

— Не може да ги гледат, щом не са довършени!

— Я ме чуй… — Леля почти се намрази, че му пуска бомбата на главата. — Твоето мамче няма да се зарадва, ако чуе, че си бил лошо момче, а?

Различни изражения се бореха по восъчните черти на Уолтър, докато се опитваше да обмисли няколко идеи наведнъж. Накрая безмълвно и рязко й подаде листовете, а ръцете му трепереха от напрежение.

— Ето, добро момче си — похвали го Леля.

Прегледа първите страници и ги поднесе по-близо до свещите.

— Хъм…

Напомпа хармониума и изсвири няколко ноти с лявата си ръка. Те съставляваха почти всички музикални знаци, които знаеше как да разгадае. Беше съвсем простичка мелодия, каквато успяваш да налучкаш по клавишите и с един пръст.

— Ей… — Устните й помръднаха, щом се зачете в либретото. — Уолтър… туй не е ли за призрак, дето живее в опера? — Обърна на следващата страница. — Той е много остроумен и елегантен, както виждам. Аха, има си и тайна пещера… — Изсвири още няколко акорда. — И музиката се запомня…

Продължи нататък, от време на време промърморваше „Гледай ти…“ или „Леле-мале“. Понякога се взираше преценяващо в Уолтър.

— Чудя се що Призрака е съчинил туй — сподели след малко. — Той си е доста вглъбен, а? Всичко влага в музиката.

Уолтър си гледаше в краката.

— Госпожо Ог, ще има големи разправии.

— О, двете с Баба всичко ще оправим.

— Лошо е да се лъже.

— Може и тъй да е — съгласи се Леля, която не се обременяваше с подобни тревоги.

— Госпожо Ог, няма да е добре, ако мойто мамче си загуби работата.

— Няма да е добре, прав си.

Леля постепенно проумя, че Уолтър се мъчи да й подскаже нещо.

— Ъ-ъ… а за какви лъжи си приказваме?

Очите му се изцъклиха.

— Лъжи… за онова, което се вижда, госпожо Ог! Ако ще и човек наистина да го е виждал!

Леля реши, че е настъпил моментът да представи гледната точка на жена от рода Ог.

— Няма страшно, ако послъгваш, стига лъжите да не са и в главата ти.

— Госпожо Ог, той каза, че ако го издам, мойто мамче ще си загуби работата, а мен ще пратят в затвора!

— Тъй ли каза? И кой е той?

— Призрака, госпожо Ог!

— Уолтър, май не е зле Баба да се позанимава сериозно с тебе — отсъди Леля. — Виждам, че умът ти се е оплел като кълбо прежда, дето са го подмятали из ъглите. — Замислено настъпи педалите на хармониума. — Призрака ли написа цялата тая музика?

— Госпожо Ог, лошо е да се говорят лъжи за стаята с чувалите!

„А, ето…“

— Тука долу е, нали?

— Той каза да не споменавам пред никого!

— Кой?

— Призрака, госпожо Ог!

— Само че ти си… — Леля смени тактиката. — Да, ама аз не съм коя да е. И ако ти ей тъй отидеш в стаята с чувалите, а аз дойда с тебе, все едно нищичко не си ми казвал. Няма ти да си виновен, че някаква старица се е помъкнала след тебе, нали?

Лицето на Уолтър се превърна в огледало на терзанията му, но колкото и да криволичеха мислите му, не можеха да се мерят с наглите увъртания на Леля. Имаше насреща си ум, за който истината беше само отправна точка, но не и окови. Леля Ог би могла да мине по спиралата на тирбушон, подмятан от торнадо, без при това да докосне стените му.

— Пък и няма нищо лошо, щом ще ги покажеш на мене — добави тя за капак. — Той сигурно е искал да каже „на никого, без да броим госпожа Ог“, ама е забравил.