Небесни псета

Въпреки това усетих — поне ми се струва, че го усетих аз, — че не ми се ще да взема пистолета, който ми подаде един от Мъжете в черно. Проверих два пъти дали е сложен предпазителят и го пъхнах в колана си. Облякох и кожено яке, за да скрия оръжието. Тъкмо да тръгна към вратата и Йоримицу ме спря.

— Мартин-сама! — повика ме той и посочи лицето и ръцете ми.

Погледнах се и видях пъстрите японски йероглифи, с които бе нашарена кожата ми. Пипнах се по бузите и си спомних, че цялата ми кожа, която се вижда, е изпъстрена с такива йероглифи.

— Не мога ли да ги измия? — попитах аз.

Йоримицу поклати силно глава, очите му се разшириха. Усетих мисълта на Шоки, че предложението ми е напълно неприемливо.

— Хмм! — казах аз. — Тогава няма да слизаме от колата, ще поразгледаме от нея.

Йоримицу явно не си умираше от щастие, но все пак нареди на един Мъж в черно да ми даде ключовете на нисан, който не биеше на очи. Двамата с Бенкай ме последваха до автомобила.

— Моля те, внимавай — предупреди ме Йоримицу.

Бенкай кимна зад него.

Аз също кимнах, ала точно тогава Шоки им каза нещо на японски. Може и да не съм разбрал правилно, но според мен им рече: „Я по-спокойно! Какво сте се разтреперили такива!“.

Щеше да му хареса в този град.

Докато се спусках от Холивудските хълмове и към самия Холивуд, се чувствах много ведър — състояние, което не ми беше особено познато, но ми бе изключително приятно. Дали това беше спокойствието, което Йоримицу ми бе обещал да усетя след за-зен? Беше чудесно.

Докато пътувахме по оживените улици, почувствах Шоки в дъното на съзнанието си — оглеждаше се любопитно. Доколкото можех да преценя, приемаше общо взето спокойно този странен нов свят. Долових, че се вълнува, особено пък ако зърнеше някоя мадама по къси панталонки и впита блуза без гръб — мен ако питате, в по-плътските си дни Шоки си е падал женкар — но като цяло посрещаше нещата по-добре, отколкото щях да ги възприемам аз на негово място. Ако това изобщо беше възможно.

Всъщност и аз бях смаян колко спокойно съм посрещнал невероятните случки, разиграли се напоследък, и подозирах, че именно присъствието на Шоки обяснява до голяма степен моята невъзмутимост. Целият ми свят, всичко, което си бях въобразявал, че познавам, в което вярвах или не можех да повярвам, се бе преобразило за броени часове. Преди всичко… всичко това да се случи, бях заклет агностик (че и циник), който за нищо на света не би се включил в разговор от рода на „каква зодия си“, камо ли пък да дрънка за богове, призраци и бесове. А ето че сега, без да ми мигне окото, приемах, че в мен се е заселил духът на мъртъв японски воин, и то за да помогне на древен таен религиозен орден, готвещ се за решителна битка със силите на мрака.

Стори ми се, че чувам как Шоки се смее вътре в мен, докато си ги мислех тези неща.

Още се тревожех за Роза, но и тук Шоки ми помогна. Йоримицу ме бе убедил, че няма да й се случи нищо, докато не свърши обредът, на който ще призовават духа на Шутен Доджи. А от Шоки усещах решимост, по-скоро подплатена със силна убеденост и сигурност, каквито не бях чувствал никога през живота си, че Роза може и ще бъде спасена. Ала въпреки тази убеденост и сигурност слабостите в собствения ми характер, цинизмът, с който открай време възприемах света, ми натрапваха глождещи съмнения и тревога, каквито не бе в състояние да преодолее дори свръхестественото влияние на Шоки.

Помъчих се да разсея тези страхове, като се вживях в ролята на екскурзовод. Странничко си е да го правиш за самия себе си, но усещах, че на Шоки му е приятно да му описвам забележителностите в Лос Анджелис, които обикновено не ми правеха никакво впечатление. Както личеше, Шоки имаше много по-голяма свобода да се разхожда из мислите и спомените ми, отколкото аз — из неговите. И аз не знам защо — дали защото имаше по-голям опит в тези странни неща, или просто защото си беше по-силен като личност и определено бе доста по-умен от мен. Това неравновесие в отношенията ни ме притесняваше малко, но и аз от време на време надзървах в дълбоката същност на Шоки и малките късчета, които виждах, бяха или невероятни, или ужасяващи, та си рекох, че никак не е изключено Шоки всъщност да ме предпазва, като ме ограничава във възможностите да го опозная.

Колкото и да внимавах да не бия излишно на очи, по светофарите неколцина души зад воланите направо ме зяпнаха с отворени уста. Въпреки това смятах, че по време на краткото си посещение Шоки заслужава да си поживее възможно най-добре в града на ангелите. Любимата ми кръчма се помещаваше в съборетина в доста неугледен квартал край Норманди и Седма улица, затова завих надясно по Уилшир и се запътих натам. Е, районът не е от най-представителните, но си казах, че докато е тук, моят гост трябва да разгледа хубавичко и двете страни от живота в Лос Анджелис, а тъй като пътят ни и бездруго минаваше през Бевърли Хилс, възприех това като тур за овации.