Небесни псета

Посочи ми да седна на постелката насред пода. До мен на ниско столче се разположи старец — беше на възраст някъде между шейсет и триста години — с лъскава гола глава и бръснати вежди. Държеше в двете си ръце тънички четки, в нозете си сложи полукръг с мастилнички, в които имаше мастило в какви ли не цветове. Огледа ме от глава до пети — стори ми се, че в очите му се мярка нещо като презрение, когато стигна до срамните ми части — сетне топна едната четка в черното мастило, а другата — в кърмъзеното. След това се зае да изписва върху кожата ми японски йероглифи, като работеше и с двете ръце. Бях направо изумен от вещината, с която го правеше, тъй като всеки йероглиф с всичките му заврънкулки се получаваше безупречен. Ръцете му се движеха бързо от тялото ми към мастилничките и после обратно, сякаш го вършеше едва ли не машина. Четчиците ме гъделичкаха, но не ми беше до смях. Старецът бе започнал от точка над сърцето ми и бързо изрисува целите ми гърди и гръб с думи.

Това бе част от харай, обреда по пречистване, за който ми беше разказал Йоримицу. Той ми беше обяснил, че думите са от таен текст, наречен ханя-шинкьо, и че служат да ме отворят, да ме превърнат във вместилище за Шоки и да пропъдят злите духове, които биха могли да се изкушат да влязат в мен по същото време. Всяка част от тялото ми трябваше да бъде покрита със свещените йероглифи.

Речено — сторено. Пак ми идеше да възроптая, когато художникът захвана да изписва члена и тестисите ми, но погледнах Бенкай, който вдигна пръст, и още преди да съм усетил, старецът вече рисуваше по бедрата ми. Наложи се да се изправя, за да изографиса и задника, и краката ми отзад, и въпреки че ми стана малко студено, усетих как по тялото ми се плисва, макар и едва доловимо, сила. И аз не знам дали се дължеше на свещените слова, или просто бе самовнушение.

Художникът беше прилежен — вече към края настоя да изрисува и ходилата ми, а също кожата под мишниците и между пръстите на ръцете и краката. Погледнах се, погледнах текста върху тялото си — и възкликнах гръмогласно „Ах!“ при вида на разположената на дъга спирала от ситни-преситни йероглифи, тръгващи като лъч от средата на гърдите ми. След като добави по един йероглиф и върху клепачите ми, живописецът седна на столчето и завъртя капачетата на малките мастилници, а после оповести, че е приключил.

Бенкай ме огледа от глава до пети и кимна, както ми се стори, благоговейно. Не ме докосна, само ми показа да седна на постелката. Един от Мъжете в черно помогна на художника да си събере нещата и двамата излязоха заедно от стаята. Останахме сами с Бенкай, но никой от нас не пророни и дума.

Накрая дойде и Йоримицу, следван от десетина облечени в кимона какуре. Казах си, че някои измежду тях вероятно са Мъже в черно, но не бях сигурен. Наслагаха свещи по пода, в четирите противоположни точки от окръжност, и насядаха около мен върху постелката. Йоримицу беше в широко лазурносиньо кимоно, извезано със сърма, и в тесни черни ботуши. На главата си носеше шапчица с пискюли в същия цвят, с която ми се видя смешен, макар че не бих му го казал. Държеше с две ръце дървен бокал; коленичи пред мен. На кръста му се поклащаше приказно хубава кожена ножница с втъкнат в нея меч.

— Готов ли си, Мартин сан? — попита ме той.

— Да — изпищях аз.

Йоримицу запя на японски. Думите не ми говореха нищо, но бях сигурен, че няколко пъти съм чул „Шоки“. Насядалите в кръг какуре около мен току припяваха, макар че не разбирах нищичко и от тяхната песен.

Йоримицу ми връчи чашата.

— Йомоги — поясни той. — Пий!

Хванах бокала с две ръце, както ми нареди Йоримицу. Дървото ми се стори топло и гладко, приятно на пипане. Надзърнах в чашата. В нея имаше отровнозелена течност, гъста като ананасов сок, в която се въртяха някакви късчета. Миришеше тръпчиво, малко като ликьор или мастика. Вдигнах бокала към устните си и погледнах Йоримицу, който, въпреки че продължаваше да пее съвсем тихо някаква литания на японски, не ме изпускаше от очи. Братята какуре напяваха заедно с него със затворени очи — бяха се хванали за ръце и образуваха кръг около мен. Йоримицу ми кимна, но не прекъсна песента.

Вдигнах чашата към устните си и отпих.

На вкус йомоги, или абсентът, или там каквото беше, бе дори още по-горчив, отколкото на мирис. И наистина беше силен — като „Бакарди 151“ или спирт от зърно. Или разредител за боя. Нали съм си по къркането, знам ги тези работи.

Йоримицу ми беше казал, че трябва да изпия чашата на един дъх — за мен това не представляваше трудност, все пак си се славех като пияница — но щом опитах, се усъмних, че ще успея. Гъстата течност не бе особено пивка с тия късчета, дето се въртяха из нея и ми полепваха по небцето. Пригади ми се. Понечих да сваля чашата, но зърнах Йоримицу, чиито очи се разшириха. Стиснах очи и от немай-къде изгълтах остатъка от буламача.