Небесни псета

Чувствах всичко. И това бе най-странното. Все едно си се напил като тараба — а след като бях обърнал чаша йомоги, кой ще седне да твърди, че не съм бил пиян? — отцепил си се до такава степен, че рационалното в мозъка ти е отстъпило някъде отзад в главата ти, където се е превърнало в тъничък гласец, стигащ до теб като пукаща радиостанция на къси честоти. Гласецът, който обикновено ти казва: „И таз добра, и тази вечер ли ще се напиеш до смърт, задник такъв?“, и на който е толкова лесно да не обръщаме внимание, докато не се окаже прав.

Когато Шоки искаше да каже или да направи нещо, именно

аз

се превръщах в този глас. Замълчеше ли, гласът се превръщаше в него.

Много скоро Йоримицу ме — ни? — остави сами. Опитах се да подхвана с Шоки разговор наум, но така не ставаше нищо. Усетих се, че говоря на английски и на японски, без да съм сигурен коя мисъл на кого е, кой език идва пръв. Приличаше малко на боричкане, но не болезнено или неприятно, и аз се запитах дали така се чувстват и шизофрениците. Хората, страдащи от раздвоение на личността.

Виждах и разни неща. Неща, които е виждал или правил Шоки. Приказни, ужасни, невъзможни работи:

Видях тъмния палат на Ема-о в Земята на мъртвите с неговите сребърни и златни кули, инкрустирани с розов бисер и блещукащи скъпоценни камъни; лодки, които прекарват през светналото черно море духовете на покойниците до студената прегръдка на Повелителя на Смъртта.

Видях и хяки яко, Шествието на стоте бяса, които танцуват по друма на потънало в сън село, винаги на една крачка пред пълзящата зора.

Видях и ширнало се бойно поле. Десет хиляди воини в ризници, с извадени мечове, които, облени в кръв, се сражават за славата на тай-шогун.

Видях млада жена с разтворено кимоно и кожа като покрит с мед порцелан, която се бе излегнала в безкрайно поле нацъфтели хризантеми и се заливаше от смях.

И толкова много други неща!

Но колкото и да бях зашеметен и стъписан от всичко това, усещах, че и Шоки е не по-малко смаян от нещата, които знам пък аз: от дъгата над моста Голдън Гейт по заник-слънце, от величествените стоманени кули на Манхатън, видени от Емпайър Стейт Билдинг, от усещането, когато препускаш с порше кабриолет, вдигнало 200 км/ч, по магистралата Сан Диего, от бронзовата богиня със силиконови гърди, която се плацика в разпенените вълни на Малибу. Известно време си „разменяхме“ спомени, ахкахме и охкахме над невероятния опит на другия. Струваше ми се, че аз съм по-голям късметлия: Шоки бе натрупал спомени не само от един живот, а от поколения наред, които е опознал и със собствените си очи, и с очите на онези, в чиято кожа се е заселвал. Окаяният ми животец изобщо не можеше да се мери с такива чудесии, но макар и да не си разменихме мислите или характера, останах с впечатлението, че и той се чувства по същия начин: както винаги признателен, че е получил този дар — да вижда нещата от гледната точка на друг.

В крайна сметка не спечелих „битката“ за надмощие — усетих, че Шоки се оттегля някъде в дъното на съзнанието ми. Малко ми домъчня, сякаш се бях домогвал до пълната власт, но и осъзнах, че се налага той да се спотаи, ако искаме да продължим нататък. Когато най-сетне се изправих, още бях леко замаян, леко пиян, почувствах обаче и че Шоки е тук и ми помага да стана и да се закрепя на крака. Дума да няма, беше си изнервящо, но и някак успокоително да го имам до себе си. Облякох се, тръгнах да търся Йоримицу и изневиделица си дадох сметка, че никога през живота си не съм се чувствал толкова самоуверен — толкова силен телом и духом. Дори когато бях наперено хлапе и нали си бях телевизионна звезда, имах чувството, че целият свят е в краката ми.

Хареса ми.

Йоримицу още беше тук — крачеше с ръце на гърба из коридора. Бенкай както винаги бе на една сабя разстояние.

— Ние… аз излизам — рекох му.

— Не може — спря ме Йоримицу. — Твърде опасно е!

И досега се затрудняваше да ме погледне в очите.

— Според нас… според мен всичко ще е наред — възразих аз.

Не можехме да предприемем нападението срещу горьо-до, преди да се е мръкнало.

Щеше да ни отнеме само два часа да стигнем в Санта Барбара — пак оставаха три-четири часа, докато стане време да се готвим. Знаех, че Шоки изгаря от желание да поразгледа Лос Анджелис. Нямаше как да съм сигурен, но ми се стори, че Шоки не е викан от доста време. Изглеждаше очарован от изобретенията на съвременния свят.

Йоримицу пак понечи да възрази, но Шоки го прекъсна със заповед на японски. Езикът ми се стори остричък, та да разговаряме на него с водача на какуре, но така успяхме да прекъснем излишните спорове. Йоримицу пребледня, ала се поклони доземи и отстъпи.

Шоки отново надделя и по инерция се пресегна към меча върху стената, аз обаче го спрях наум. Той се обърка, но бързо осъзна, че хората в Лос Анджелис едва ли се разхождат из града с мечове, поклащащи се на колана.

Най-малкото

повечето

хора.