Небесни псета

Качих се криво-ляво зад волана — когато съм пиян, ако не друго, поне карам безопасно — и потеглих обратно към Силвър Лейк, към къщи. Не знам какво ме прихвана, но завих на изток по Мелроуз и ей така, без причина, намалих скоростта, когато наближих „Джони Рокетс“. Отпред бяха спрени най-малко десетина-петнайсет лъскави мотора „Харли Дейвидсън“, но моторджиите, които се размотаваха край тях, бяха все менте. Кой ще ти разреши насред квартал Мелроуз — самото въплъщение на капитализма — да се разгърне някоя моторджийска сценка!

Свърнах наляво към Ла Брея, после надясно към Санта Моника. Докато минавах покрай „Нощен приют“, отново намалих скоростта. Видях, че вътре свети, но щорите бяха спуснати и отвън на улицата не се мяркаше жива душа. Спомних си Роза Мендес и въздъхнах, после се подсмихнах, осъзнал, че за някаква си седмица съм разговарял с цели две жени, докторки на науките. Не помня някога през живота си да съм познавал докторка на науките, но всъщност не съм се замислял много-много за това. Реших, че в крайна сметка все пак ме привличат умните жени.

Забелязах колата още щом свърнах по нашата уличка. Можех да направя обратен завой или да профуча покрай тях — беше тъмно като в рог и надали щяха да ме видят — но си казах, че няма смисъл. Все пак завих, преди да спра, та утре сутринта да не ме глобят за неправилно паркиране. Дори не си направих труда да тръгна към входа. Роуан и Холоуей слязоха бавно от автомобила без регистрационни номера и ме пресрещнаха по средата на улицата.

— Драго ми е — рекох им.

— Висим тук цели три часа! — завайка се Холоуей.

— Трябваше да си уговорите среща — отвърнах му аз. — Какво правите тук?

— Натресоха ни още един труп — обясни Роуан.

В гласа му нямаше и следа от дружелюбност.

— Какво да се прави, такъв ви е занаятът!

— Да де — съгласи се Роуан. — Само дето в джоба на този труп намерихме твоя адрес и телефон.

— Бре, бре, бре! — казах аз.

— Върху късче хартия с цифрата десет хиляди, оградена с червено.

— От знака отпред личи, че става въпрос за долари — допълни Холоуей. — И това не е всичко.

Погледнах Роуан. Беше сложил ръце на хълбоците си под сакото. Ризата му беше наквасена с пот, но вратовръзката му беше пристегната. Холоуей си беше свалил сакото и бе разхлабил връзката, двете горни копчета на ризата му бяха разкопчани.

— Кой е? — капитулирах аз.

Ченгетата си умират за такива игрички.

— Намерихме у него и това — рече Роуан и ми връчи някаква снимка.

Джон Дългуча и Джени се бяха снимали в една от онези кабинки за моментални фотографии. Джон Дългуча беше вдигнал блузата на Джени и тя показваше на фотоапарата напращяла гърда. Беше затворила очи и се беше изплезила, но въпреки това си личеше, че е тя.

— Какво се е случило с него?

— Нищо особено — ухили се Холоуей. — Само дето някой му е извадил черния дроб през задника. Нямах представа, че си способен на такова нещо.

— Много изобретателно, няма що — включи се и Роуан.

— Ама че история! — изругах аз.

— Дали да не му прочетеш правата? — обърна се Роуан към колегата си.

— В какво ме обвинявате? — поинтересувах се аз.

— В укриване на улики. В това, че пречиш на разследването. Сигурно и в други неща. Ще решим, след като си побъбрим в участъка. Това е само като начало.

Докато ми надяваше белезниците, Холоуей заопява като поп какви ми били правата. После ме попита дали съм разбрал и аз кимнах и изломотих, че да.

Отведоха ме при полицейския автомобил и Холоуей отвори задната врата. Докато ме натикваше на задната седалка, очите му грейнаха.

— Знаеш ли! — рече ми. — Проверих го онзи Ленард Уайтинг.

— Моля? — не го разбрах аз.

— Онзи бе, дето е взел заедно с теб „Златен глобус“.

— А, този ли!

— Дали са му го за „Ромео и Жулиета“. Не съм го гледал, затова и не знаех името. Не понасям Дзефирели.

— Пък аз си мислех, че са му го дали за „Бони и Клайд“ — казах аз, макар че умувах на кой ли адвокат да се обадя.

— Не, определено за „Ромео и Жулиета“ — кимна Холоуей.

— Аха — бе всичко, което се сетих да кажа.

— Всъщност, като се замислиш — добави Холоуей и се почеса по бузата, — двата филма не се различават особено.

Не седнах да го оспорвам. Никога не съм харесвал и двата филма.

7.

Този път, ако не друго, ченгетата поне ме пуснаха да се изпикая.