Небесни псета

Бях избягвал да мисля за това, докато Роза не ме попита. Дума да няма, цялата тази работа ме плашеше, но и бях много ядосан. Именно гневът от всичко, което се бе случило във Васкес Рокс, от нападението в собствената ми къща ми беше вдъхнало безогледната дързост да ида в „Самиздат“ и да застана лице в лице с Рипън. Вбесих се още повече, докато гледах Роза в такова състояние: посърнала, смазана от угризения на съвестта.

— Нима си въобразяваш, че ще го надхитриш? — възкликна Роза.

Не искаше да ме обиди, но неверието в гласа й ме жегна. Не бях разглеждал нещата в такава светлина, а когато го направих, видях какво има предвид Роза.

— Изглежда малко вероятно, нали?

Тя явно долови обидата в гласа ми, защото започна да увърта.

— Не исках да кажа това.

— Не се притеснявай. Това си е голата истина.

— Не. Но… но нима наистина мислиш, че Джак Рипън ще се забърква в такава тъпотия? Срещала съм го веднъж.

— Виж ти!

— Не ми стана симпатичен — рече Роза.

— И защо така?

— Не ми беше симпатичен, но наистина ми направи страхотно впечатление. На пръв поглед прояви искрен интерес към „Нощен приют“, когато му разказах за него — беше на някакво голямо мероприятие на щатската организация на Демократическата партия — и спомена, че щял да направи дарение. Но когато отидох да видя дали ще получа парите, един от неговите хора ме направи за пет стотинки, затова не ми е симпатичен. Ала наистина може да ти грабне ума.

— Въпросът е: какво друго може да ти грабне?

— Просто не си представям тъкмо Рипън да се занимава с убийства, с порнография и филми, в които актьорите наистина биват убивани. Звучи ми… тъпо.

— И аз си помислих същото — отбелязах. — Но защо тогава се съгласи да се срещнем довечера? И защо се е сдушил с този негодник Олдъс?

— Не знам — отвърна Роза. — Но не ми се струва много умно да се срещаш сам с него.

— „Не ми се струва много умно“ е тайното ми индианско име. Една четвърт съм чист хекави. — Тя обаче не разбра шегата, личеше, че не гледа кабелна телевизия. — Пък и си имам ангел пазител.

— В какъв смисъл?

— В смисъл, че си имам човека, изнесъл онези задници, които ми се нахвърлиха.

— Това по килима наистина ли е кръв? — поинтересува се Роза и се извърна да погледне към хола. Кимнах и тя потрепери. — И не знаеш кой те е спасил?

— Нямам никаква представа — отговорих й аз. — Не знам и защо го е направил.

— Странно, много странно. Просто не виждам смисъл.

— Точно за това трябва да се срещна с Рипън — казах аз. — Длъжен съм ако не друго, то поне да се опитам да разбера какво знае. Инак как ще заспивам спокоен в собственото си легло?

Роза кимна и опря брадичка върху преплетените си пръсти. Известно време и двамата мълчахме и слушахме как капе чешмата: кап-кап-кап.

— Ще дойда с теб — отсече Роза след малко.

— Моля?

— И аз ще дойда довечера на срещата с Рипън.

— И дума да не става.

— Не ме интересува. Идвам и толкоз!

— Имаш си други проблеми.

— Накъде биеш? — попита тя.

— Трябва да се свържеш с ченгетата.

— Ами дрогата…

— Не е нужно да им разказваш за нея — рекох аз. — Но те те издирват. И то, защото се тревожат за теб, а не защото те подозират. Най-малкото Сид Тайтелбаум. Ако не се явиш, току-виж се усъмнили. И ще стане мътна и кървава.

— Но какво ще им кажа?

— Когато човек лъже, гледа да се придържа възможно най-много до истината — изрекох аз. Роза изсумтя. — Действа безотказно, честен кръст. Попитат ли те къде си била, ще кажеш — извън града. Продължат ли да задават въпроси, обясняваш, че си била по лична работа. Не те подозират в нищо и надали ще те притискат. А ако настояват, измисли нещо простичко. Нещо, което няма как да проверят. Например че ти се е искало да се махнеш оттук, да си проветриш главата, да си починеш. Нещо в стил „Калифорния“.

Тя се позамисли и след малко кимна.

— Ходила ли си там? В „Нощен приют“ де — попитах аз.

Роза прокара ръце по гърдите си и настръхна. Кимна и потрепери.

— Минах оттам с колата. Видях развалините. Говорих с две от момичетата, като внимавах да не ни забележат. Колкото да се уверя, че всички са здрави и невредими.

— По дяволите! Значи ченгетата знаят, че си се върнала.

Роза поклати глава.

— Предупредих момичетата да не споменават, че са ме виждали. Ченгетата надали са ме надушили.

— А, не бъди толкова сигурна — въздъхнах аз. — По-добре още сега се обади на Сид. Онези от отдел „Умишлени палежи“ вероятно също ще искат да си поприказват с теб. — Тя кимна отново. — Споменах му, че работя за теб. Чу ли, да знаеш!

— Добре.

— Ако те пита нещо, кажи му истината. Че си ме помолила да издиря изчезналите момичета. Но не споменавай и дума за другото. Особено пък за Рипън.

— Знам, Марти. Не съм толкова загубена.

— Не съм казвал, че си загубена. Но си разстроена. Точно в такова състояние говорим без да се замисляме. Нямам представа какво става, но още не съм готов да съобщя на ченгетата. Дори на Сид. Ако не друго, първо трябва да поговоря с Рипън.

— Ами Шери? — прошепна Роза.

— Какво Шери?

— Дали… дали да не кажем на някого? Какво са й направили? На ченгетата? На някой друг? Какво ще правим?

Поех си дълбоко въздух и го издишах бавно.