Небесни псета

— Слушай, Дъг: искаш клюка ли? Това, дето ми го говориш, са пълни дивотии. Дори не съм обядвал с Рипън, само… карай, това не е интересно. Нямам представа за какъв филм ми говориш. Кой, дето не е превъртял, ще седне да

плаща

, за да гледа „Солникови и Пиперкови“ на филм?

— Да ти призная, мой човек, и аз казах същото, когато навремето „Парамаунт“ оповести, че ще снима първото „Семейство Адамс“.

— Няма никакъв филм, Дъг. Можеш да ме цитираш.

— Колко ще ти платят? — попита той. — Само не им се прави на интересен, Марти. Не си в първа младост. Рипън няма да му мисли много-много и ще си намери друг, ако седнеш да си придаваш важности. Все пак само сте обядвали, нали така?

— Аз не съм… Дъглас. Откри ли нещо за „Усмихнатото хлапе“? И за сделката с „Йошитоши“?

Той се засмя.

— Мен ли питаш? Нали току-що си обядвал с Джак Изкормвача?

— Значи отговорът е „не“, така ли?

Хюс се прокашля.

— Добре де, ще ти кажа. „Усмихнатото хлапе“ влиза в сделката с „Йошитоши“, но Рипън сключва с компанията майка договор като независим продуцент. Явно има анекс към договора за откупуването на „Рипън Ентъртейнмънт“.

— Но защо ще си усложняват живота? Не ми ли каза, че вече са получили и Рипън?

— Вероятно е някаква хитрост, за да избегнат данъците. Правят го, за да спестят пари. Въпрос на счетоводство, нали знаеш. Предполагам, че договорите за сделката са дебели колкото телефонен указател.

— Нещо друго? — поинтересувах се аз.

— Имаш предвид „Небесно псе“ ли? — заяде се Дъг.

И аз не знам как не изтървах телефонната слушалка.

— Какво научи? — прошепнах.

— Но да си остане между нас, чу ли? — каза журналистът. — Седни, за да не паднеш, Марти. Доколкото разбрах, „Небесно псе“ е първият голям проект на „Усмихнатото хлапе“ вече под шапката на „Йошитоши“.

— Какво, нима „Небесно псе“ е филм?

— Май така излиза. Всички се спотайват, казват само, че ще е нещо като „Отнесени от вихъра“, „Джурасик парк“ и „Форест Гъмп“, взети заедно.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Значи Г-Р-Ъ-Н-Ц-И. Изкормвача иска всички в града да знаят, че макар и да се е продал на жълтурковците, пак той командва парада тук. И ще го направи с този филм. Макар че никой не можа да ми обясни какво означава това шантаво заглавие.

— Майната му — изпелтечих аз.

— Какво каза?

— Нищо, Дъг. Слушай, благодаря ти за информацията.

— Виж какво, не ми се прави на голямата работа. Кога ще ми кажеш колко ще получиш от този задник?

— Аз такова… ще те потърся.

Хюс още ме заливаше с въпроси, когато затворих телефона. Това, дето ми го беше казал, нещо не ми харесваше. Рипън бе направил всичко възможно да прикрие следите си. Слухът за „Солникови и Пиперкови“ щеше да обясни защо сме се срещнали в „Самиздат“. След два дни никой нямаше да помни за него — просто поредният грандиозен проект, останал само на хартия.

„Небесно псе“ явно също служеше за прикритие. Беше име, което веднага запомняш, а Рипън имаше нужда от отговори, ако някой тръгнеше да подпитва за „Небесно псе“. Не можеше да рискува аз да го спомена пред някого и този някой да го свърже с него. Бях готов да заложа оскъдните си парици, че никъде не пише черно на бяло за връзката между „Небесно псе“ и „Усмихнатото хлапе“. Ако случайно се разчуеше за филма, в който наистина убиват една от актрисите, Рипън си имаше готов отговор: виж ти, какво странно съвпадение, но ние снимаме филм със същото заглавие. Изобщо не съм чувал за подозрителна киностудия със същото име. Сега ще сме принудени да сменим заглавието на филма!

Отново седнах да си блъскам главата какво ли е това „Небесно псе“.

15.

Роза се върна вкъщи малко след шест часа, за да бъдем точни, в 6:04:17. Не че съм гледал часовника! Тя просто стоеше на предното стъпало, когато отворих вратата. Беше рошава, раменете й бяха смъкнати. Беше пребледняла като платно. Смазана.

— Не искаш ли да влезеш? — подканих я, когато продължи да стои като вкаменена.

Роза ме погледна и се разплака.

— Недей! — рекох й. — Стига си плакала.

Гърдите й се вдигаха и се снишаваха, сълзите се стичаха по страните й, но ако не се брои това, че от време на време подсмърчаше, тя плачеше беззвучно. Погледнах над рамото й към улицата. Комшиите отсреща бяха ходили на пазар и разтоварваха от колата покупките. Спряха и ни зяпнаха.

— Хайде — рекох на Роза и я хванах за лакътя. — Влез.

Тя не се съпротивляваше, докато я вкарвах през вратата. Вече вътре се свлече в обятията ми и съвсем рухна.

Прегърна ме през кръста, вкопчи се в смъртна хватка в мен и пъхна обляно в сълзи лице под мишницата ми (изведнъж ни в клин, ни в ръкав се притесних, че сутринта не съм си сложил дезодорант). Сега вече хлипаше неудържимо. Стиснах зъби, защото от натиска ребрата ме боляха, но и през ум не ми е минавало да отблъсна Роза. От една страна, бях много изненадан, от друга обаче, ми бе приятно, че Роза ме прегръща така. Не защото се радвах, задето е нещастна, а защото е дошла при мен, когато е в това състояние.

— Извинявай — простена тя.

Понечи да се дръпне, но аз не я пуснах. Върху ръкава ми полепнаха сополите й. Ако бях фетишист, щях да си ги запазя за спомен.