Небесни псета

— Нищо ми няма — рече Роза и се дръпна малко по-силно. Този път я пуснах. — Божичко, наистина съжалявам.

— Не се притеснявай. Какво се е случило?

Тя извади от джоба си хартиена кърпичка, изсекна се шумно и пак я пъхна в джоба. Избърса очите си в ръкава на ризата.

— Ами… какво ли не! Идвам от „Нощен приют“. Господи, Марти, ужасно е. Камък върху камък не е останал.

Мина покрай мен, влезе в хола и седна на канапето. Придърпах стола при бюрото и се настаних точно срещу Роза.

— Има и жертви, Марти.

— Моля? — ахнах аз. — Кой? Сид ми каза, че никой не е пострадал.

— Едно от момичетата. Лиза. Не са я намерили веднага, понеже е била в сутерена. На пожарникарите им е забранено да слизат там. Загинала е, когато част от покрива е рухнал върху нея.

Роза отново захлипа.

— Моите съболезнования — казах аз.

Чувствах се пълен кретен.

— Почти не я познавах. Не се заседяваше дълго при нас. Но това не е важно. Аз такова… Струва ми се, че съм виновна аз. Сякаш съм окървавила ръцете си.

— Не говори глупости.

— Защо. Кое е глупост? Ами ако пожарът е избухнал заради дрогата? Не съм ли виновна аз? Все едно съм убила клетото дете. Беше само на петнайсет години! Какво ще правя сега?

Тя пак се разплака. За самата себе си. Заради вината и страха, че тя ще я преследва до гроб.

— Не бива да мислиш по този начин! — казах аз. — Първо, още дори не знаем дали наистина съществува връзка между пожара и наркотиците. Тя би могла да бъде поредният труп, който тежи на моята съвест. — При тези думи Роза вдигна очи и ме погледна. — Но дори и да има такава връзка, това не значи, че си виновна ти. Не можеш да поемаш отговорността за постъпките на другите.

— Да де, но постъпките са мои — настоя тя.

— Друг път! Не ти си подпалила пожара. Виновен е кретенът, който го е сторил.

— Но…

— Никакви „но“. Почнеш ли да се вторачваш във всяко действие от причинно-следствената верига, ще излезе, че всеки е виновен, за всичко. Ако момичето не е било проститутка, е нямало да се намира в „Нощен приют“. Ако баща му не е бил отрепка, тя вероятно е нямало да стане проститутка. Ако сградата е била построена по-добре, подът е нямало да поддаде. И така нататък.

— От това не ми олеква — възрази Роза.

Но беше спряла да плаче.

— А полицията? — поинтересувах се аз.

Тя поклати глава.

— Наистина бяха много мили. Дори не ме попитаха къде съм била.

— Браво на тях. Това и очаквах.

— Видях и Сид. Държа се прекрасно. Чувствах се ужасно, защото знаех, че го лъжа в очите. Или че не му казвам цялата истина, все тая.

— Да, това чувство ми е познато.

— Много ти е ядосан — рече Роза и разшири очи. — Не иска да те вижда. Е, малко се поуспокои, когато му обясних, че наистина работиш за мен, но ми каза, че ако имам капчица здрав разум, ще стоя по-далечко от теб. Дали да не поговориш с него?

— Опасявам се, че се налага да го поотложим. Но защо не си се вслушала в съвета му?

— А?

— Да стоиш по-надалеч от мен?

Роза сви рамене и за пръв път, откакто бе дошла, върху лицето й се появи нещо като усмивка.

— Не знам. Мисля, че ти вярвам. Но това е налудничаво.

— Повече от налудничаво — съгласих се аз. Тя почти прихна. — Не са намерили наркотика — рекох, колкото и неприятно да ми беше да сменя темата.

Лицето й пак стана сериозно.

— Не — потвърди Роза. — И аз не смятам, че са го намерили. Никой не е казвал нищо. Куфарът явно е изгорял. От приюта наистина не е останала тухла върху тухла.

— Слава богу!

Не прозвуча добре, но Роза разбра какво имам предвид. Точно тогава стомахът й изкъркори шумно. Тя се изчерви като рак, а аз криво-ляво потиснах смеха.

— Гладна ли си? — попитах я.

— Не. Искам да кажа, мислех, че не съм. Но може би наистина съм гладна.

— Я да идем да хапнем. Да се подкрепим малко преди срещата с Рипън.

Роза се сепна.

— Казах ти вече, ще дойда с теб.

— Е, хайде, от мен да мине! Щом сме се хванали на хорото…

Впоследствие това решение се оказа чудовищна грешка.

След обяда в „Самиздат“ исках да хапна на вечеря някаква истинска храна. Тъй като срещата с Рипън беше в Кълвър Сити, отидохме с колата в една бира скара край морето, скътана в ъгъла на поредния от вездесъщите търговски центрове. Заведението — собственост на едно семейство, беше малко и предлагаше най-хубавите пържоли и печено пиле, както и — освен скарата, най-вкусните сладки картофи, които се топяха в устата досущ желирани ябълки. И никак не беше скъпо, като знаем в какъв квартал се намираше. Поръчах си ребра, а Роза предпочете печено пиле със златиста коричка. Ресторантът не е лицензиран, но това се компенсираше от огромните кани домашна лимонада, от които можеш да пиеш на корем. А нима съществува по-добър начин да угасиш киселините от лютивия сос?

Не споменах нищо пред Роза за картофите, докато келнерката не остави чинията върху масата и тя не гребна предпазливо с вилицата. Исках да погледам лицето й, когато неописуемо вкусните картофи докоснеха езика й. Тя, разбира се, грейна като дете, усетило вкуса на шоколада. Пак гребна с вилицата и задъвка блажено, сякаш изживява оргазъм — макар че, защо да си кривя душата, тук малко се поизхвърлям.

— Да си оближеш пръстите! — възкликна Роза.