Небесни псета

Накрая Роза ми позволи да я хвана за ръката — вече пътувахме на север по Робъртсън, под магистрала Санта Моника. Почти нямаше движение и единственото предизвикателство към тъмнината бяха ярките неонови светлини на безбройните закусвални и кръчми. Докато прекосявахме притихналия Бевърли Хилс, се изкушавах да опитам с още някой и друг въпрос, но мъжът със сабята сякаш не откъсваше очи от мен в огледалото за обратно виждане и не ми стискаше да издам и един-единствен звук.

Шофьорът караше все на север, по каньона Колдуотър. След около половин-един километър свърна към хълмовете, по един от безименните лъкатушни пътища с невероятно силен наклон, водещи към рая на богаташите. Не бях идвал в този район, откакто бях напуснал Индустрията и бях прекъснал връзките си с хора, на които им е по джоба да живеят в огромните стъклени къщи на подпори с най-хубав изглед към града. Роза отново бе затворила очи и аз си помислих, че се е унесла, но тя ме стисна силно за ръката, когато завихме доста рязко по един от стръмните планински завои.

Шофьорът изкачи криволичещия път чак до върха. Нощта беше относително ясна и примигващите светлинни на Лос Анджелис долу бяха невероятни, като в приказка. Като всяка стара курва, и Лос Анджелис е много по-красив на тъмно. Изглеждаше прекалено красив, за да е истински, приличаше по-скоро на декор от филм на Спилбърг, отколкото на града, който познавах и в който живеех.

Завихме по частен път със стълбове от двете страни и нещо като тунел от гъста растителност над него. В дъното на тунела излязохме при циментова стена със стоманена порта в нея. От двете й страни стояха двама постови, и двамата японци. Единият беше облечен в кимоно и беше с две саби, вторият бе в черни дънки и държеше ниско пред себе си картечница. И двамата бяха с дълга черна коса, макар че мъжът с картечницата я бе вързал на конска опашка. Лицата им бяха безизразни и неразгадаеми като китайска алгебра. Или като обърканата японска логика.

Човекът с картечницата отвори ръчно портата. Онова приятелче със сабите сякаш изобщо не ни забелязваше — не откъсваше очи от пътя зад нас. Докато минавахме бавно през портата, се опитах да го разгледам през прозореца и ми се стори, че по пръстите и врата му има татуировки.

Продължихме все така бавно по пътя нагоре към къщата, която вече се виждаше. Изглеждаше много по-стара от другите къщи в квартала, които бях зърнал, едва ли не във викториански стил. Въпреки че в центъра на града има много величествени, макар и доста порутени къщи във викториански стил, съхранили се от XIX век, когато е било модно да живееш в южната част на Централен Лос Анджелис, не бях и подозирал, че такива постройки има и тук, по хълмовете. Къщата отпред наистина си беше величествена: на три етажа, със заоблени фронтони и наблюдателница, откъдето сто на сто се откриваше наистина невероятна гледка към цяла Южна Калифорния. Огледах се и ми се стори, че сме на върха на най-високия баир в Холивуд — дори обсерватория „Грифит“ и надписът се падаха на изток под нас. Не ми се мислеше колко струва имотът. От това се притесних още повече кои ли всъщност са нашите „домакини“.

Спряхме в края на пътя, образуващ малък кръг пред парадния вход. На дъсчената веранда пазеха още двама часови. Шофьорът слезе и отвори вратата откъм моята страна, а мъжът, който бе пътувал с нас на задната седалка, помогна на Роза да слезе от другата страна. Човекът със сабята вече бе изскочил от автомобила и оглеждаше мрака. Както винаги, и сега държеше ръка върху дръжката на оръжието.

— Хубава къщурка, а? — рекох аз на Роза.

Тя кимна — изглеждаше не по-малко уплашена от мен. Искаше ми се да й кажа нещо, с което да я успокоя, но не се сещах какво.

Един от пазвантите на верандата отвори входната врата — тя не беше заключена — после, без да си разменя и думица с другите, отново застана на пост. Отведоха ни с Роза в къщата и ни сложиха да седнем на дървени столове без облегалки точно до вратата. Човекът със сабята остана да ни прави компания, докато мъжете в черно се отдалечиха по коридора. Стените бяха голи, по нищо не личеше, че къщата е обитавана. Дори широкото стълбище в дъното на вестибюла сякаш водеше към студения мрак.

— Какво ще кажеш? — прошепна ми Роза.

Хвърлих един поглед към мъжа със сабята, но той беше статуя.

— И аз не знам какво да кажа — отвърнах аз. — Как си?

— Боли — рече Роза. Докосна раните по лицето си. Изглеждаше ужасно с разкъсаните дрехи и спечената кръв. Но поне кръвта бе спряла да тече. — Боли, и то много. Имам чувството, че съм се боксирала десет рунда с О. Джей Симпсън. Толкова зле ли изглеждам?

Понечих да я излъжа, но лицето ми изпревари ума и й отговори. От немай-къде кимнах тъжно.

— Така си и знаех — каза Роза.

Седяхме, без да продумваме, още около минута — Роза прокарваше пръсти по лицето си, а аз опипвах с език челюстта си там, където ми беше паднал зъбът. Боляха ме и ребрата — не че някой се интересуваше от това.

— Какво искаха да кажат с това „женски бяс“? — попита най-неочаквано Роза.

— А? — рекох, макар че я бях чул.