Небесни псета

Появата на втория мъж явно тласна чудовището да действа. С учудваща за раните му чевръстост то скочи и се спусна по пътеката между пейките към първия мъж. Единственото, което видях, беше святкаща стомана и главата на страшилището се търколи от раменете му.

Тя отскочи на една страна, туловището се свлече на друга. От врата рукна гейзер кръв, но колкото и невероятно да звучи, и капка от нея не падна върху човека със сабята, който дори не трепна, когато съществото са строполи на пода. Чак когато, усмихнат до уши, вторият мъж отиде при него, той прибра сабята, като първо избърса кръвта о изстиващата плът на чудовището.

После двамата мъже се извърнаха към мен. Човекът в черно ме озари с усмивка, но онзи в кимоното продължи да гледа с лице като от гранит. Тогава се сетих за Роза.

Извърнах се към пътеката между пейките и видях трети мъж — и той японец, и той облечен целият в черно, но с пистолет, втъкнат в колана — който вече се бе надвесил над нея и преглеждаше раните й. Докуцуках при олтара и видях, че още малко и Роза ще изпадне в несвяст, че стене и е плувнала в кръв. Беше стиснала очи и въртеше глава насам-натам. Мъжът промиваше внимателно раните й: прорези като от бръснач по лицето, шията и тялото. Чудовището бе разпорило и блузата й, изпод която се подаваше гърдата. Беше разкъсало и кожата около зърното, където бе избила малка локвичка кръв. Докато човекът пръскаше раната с някакъв препарат, Роза потрепери и аз се свъсих от състрадание.

Коленичих до нея и я хванах за ръката. Тя отвори очи — изцъклени и пълни със сълзи. Опитах да й се усмихна, но само утежних положението. Зад мен застана другият мъж в черно.

— Тръгваме — рече. Посочи Роза и мен. — Идвате.

— Добре — прошепнах аз.

А вие какво очаквахте? Че ще седна да споря с него ли?

16.

Искаше ми се да помогна да пренесем Роза, но докато се изнасяхме от снимачния павилион, едвам успявах да не изоставам след загадъчните ни избавители. Онзи с кимоното вървеше отпред, а единият от мъжете в черно, този с пистолета, а не със сабята — носеше с лекота Роза на ръце. Последвах ги, докато излизаха през една странична врата, която се отвори отвън. Вторият мъж в черно подсигуряваше тила.

Без да сваля длан от ръкохватката, човекът със сабята се отправи, като се оглеждаше трескаво с очи, наподобяващи търкалящи се зарчета, към черен автомобил, спрян точно отпред на пътя. Изчака, докато мъжът с пистолета се качи зад волана, а третият човек положи внимателно Роза на задната седалка. Махна ми да се качвам и тримата се сместихме отзад — Роза се бе сгушила между нас. Двигателят вече бе запален и автомобилът беше потеглил, когато мъжът със сабята се метна на седалката до шофьора. Роза хлипаше до мен и аз се опитах да я хвана за ръката, но тя я дръпна и простена сподавено.

Шофьорът отпраши по тесните улички между снимачните павилиони и се отправи към най-близкия изход. Когато го наближихме, видях, че високата метална порта е препречена с тежка верига. Дори и да я забеляза, шофьорът явно не я сметна за нещо, което може да го спре. Превключи на четвърта и насочи автомобила право към средата на веригата. Стиснах очи, усетих сблъсъка, чух трясъка. Профучахме през портата и се насочихме на изток по Кълвър доста бързо, но не и със скорост, която да привлича вниманието.

В главата ми се въртяха милион въпроси. Толкова много, че не знаех кой да задам, откъде да започна. Реших да подхвана с най-очевидния.

— Какво, по дяволите, беше онова там?

Човекът, който караше, се извърна към мъжа със сабята, а той на свой ред погледна мен в огледалото за обратно виждане. Забелязах, че кимва едва забележимо, после и шофьорът кимна — вече по-явно, на мъжа до мен на задната седалка.

— Ямамба — рече той.

— Мойта мама ли? — попитах аз.

— Я-мам-ба — повтори той бавно. — Много лошо. Не добре.

Това го разбрах и сам, макар че то не отговаряше на въпроса ми.

— Ямамба — повторих като ехо.

— Хай.

— Ямамба Хай. Да не би там да си ходил на училище?

— Хай. Да. Е ямамба.

Съвсем се обърках.

— „Хай“ означава „да“ — поясни Роза. Погледнах я. Още се беше сгушила като ранено животно, но бе отворила очи, сега вече не така изцъклени. — Божичко, Марти, нито една книга на Джеймс Клавел ли не си чел?

— „Шогун“ — изстреля шофьорът.

Не стига че всяка повлекана беше сценаристка, ами и всеки мърляч в този град се пишеше критик.

— Какво е „ямамба“? — поинтересувах се аз. — Какво означава?

Мъжът на задната седалка каза нещо на японски на човека зад волана. Той пък се обърна към мъжа със сабята, който отново кимна.

— Бяс — обясни шофьорът. — Женски бяс. Много не добър.

„Виж ти, женски бяс! — рекох си аз. — Чудесно обяснение, няма що!“ Главата ме цепеше.

— Кой… — подхванах.

Мъжът със сабята избълва две-три думи, първите, които го чувах да изрича. Гласът му изскърца като залят с масло чакъл. Не разбрах, естествено, какво казва, но не беше нужно и другите да ми превеждат. „Накарай го този копелдак да млъкне“ звучи горе-долу еднакво на всички езици.