Небесни псета

— Питам те за ямамба. За женския бяс, както се изрази мъжът.

Престорих се на непукист.

— Предполагам, че е нескопосан превод на някакъв японски израз. От типа на „адска кучка“ или „путка на колела“. Ще прощаваш!

— Възможно е — съгласи се Роза и кимна сякаш на себе си. — Така ли мислиш?

Поех си дълбоко въздух.

— Не — отвърнах и въздъхнах.

— Аз също — каза Роза. Сетне погледна мъжа със сабята. — Той го обезглави.

Онзи продължаваше да не ни обръща внимание. Нямах представа дали ни разбира.

— Да, обезглави го — потвърдих аз. — Без всякакво съмнение.

— Не е ли странно, че го обсъждаме толкова спокойно?

— Наистина съм смаян — кимнах аз.

Известно време мълчахме.

— Марти — пак подхвана Роза, но я прекъсна един от мъжете в черно, който дойде при нас.

Беше шофьорът. Махна ни да станем, наложи се да помогна на Роза да се изправи на крака.

— Трябва да я прегледа лекар — казах аз, но човекът само вдигна ръка. — Лекар. Разбирате ли?

— Имаме грижата. А сега идвайте — махна той повторно.

Не виждах да разполагаме с някакъв избор. Роза като че ли се поокопити, след като се изправи. Тръгна след мъжа в черно, зад мен пък вървеше онзи със сабята. Шофьорът щракна ключа на една лампа и ни поведе по стълбището към коридора на втория етаж — подминахме няколко затворени врати и излязохме при друго по-стръмно стълбище, което не беше толкова пищно и водеше към третия етаж.

На третия етаж поне се усещаше дъхът на живот, какъвто липсваше на първите два етажа на къщата. Коридорът беше украсен с големи японски щампи в ярки цветове и дръзки мазки на четката. Само им хвърлих едно око, докато вървяхме, но на всички тях като че ли бяха изобразени воини, които се сражават с цяла гмеж страховити чудовища. Опитах се да спра и да разгледам по-отблизо една от щампите, на която бе изобразена фигура, тревожно наподобяваща страшилището, пред очите ми убило Шери, но мъжът със сабята зад мен ме подкани да вървя, като забучи доста грубичко пръст в гърба ми.

Вкараха ни в стая в предната част на къщата — навремето вероятно тук е била господарската спалня, макар че сега в нея нямаше легло. От огромните френски прозорци се откриваше наистина невероятна гледка към града. Стаята беше празна, ако не се броят двата меча върху стената и няколкото възглавници, нахвърляни в нещо като кръг по постелката, около ниската масичка, сложена на пода с дюшеме от твърда дървесина. Мъжът със сабята ни посочи да си изуем обувките и чак тогава да влизаме. Роза веднага ги свали, аз обаче не бързах да развържа връзките на евтините си обувки. Чорапите ми бяха скъсани на пръстите — идеше ми да потъна в земята от срам. Сигурен съм, че японецът го усети, защото за пръв път върху сякаш издяланото му от гранит лице се мярна нещо като усмивка.

В стаята ни чакаше възрастен мъж. Стоеше с гръб към нас, държеше ръцете си отзад и гледаше през прозореца. Не се обърна и когато влязохме. Беше облечен в строго синьо кимоно и шапчица в същия цвят, изпод която се показваше дълга бяла коса, прихваната със златен пръстен на конска опашка. Човекът със сабята се поклони доземи на гърба на мъжа и излезе. Застана точно до вратата, както винаги с ръка върху дръжката на сабята.

— Вашият град не ми харесва особено — отбеляза мъжът на прозореца. Говореше със силен акцент, но му се разбираше. Заваляше само „р“-то. — Въпреки че нощем понякога е много красив.

— Всъщност никой тук не го харесва — отвърнах аз. — А дори и да го харесва, не си го признава.

Мъжът се обърна с лице към нас. Беше нисък — за японец вероятно среден на ръст, но инак беше набит. Беше с високо заоблено чело, отпред бе оплешивял, имаше гъста бяла брада и мустаци. Посивялата коса го състаряваше, но инак той едва ли бе на повече от петдесет години. Въпреки това не съм сигурен — не ме бива много-много да определям възрастта на хората, особено пък на азиатци. Мъжът отпусна ръце и ни се поклони лекичко. Чорапите му не бяха с дупки на пръстите.

— Как се чувствате, госпожице Мендес? — попита той.

Щом чу името си, Роза трепна, но бързо си възвърна самообладанието.

— Сега съм по-добре — отвърна тя. — Но ямамба нещо не ме хареса.

Стори ми се, че мъжът се усмихва под рунтавите мустаци и брада — кимна, ала не каза нищо.

— Кой сте вие, дявол ви взел? — изпелтечих аз.

Сега вече съм сигурен, че човекът се усмихна.

— Минамото Йоримицу — отвърна ми той и пак се поклони. Най-малкото понаведе глава. Явно съм го зяпнал недоумяващо, защото мъжът повтори името си по-бавно. — Това върши ли ви работа, господин Бърнс?

— Не ми говори нищо — признах си аз.

— Не би и трябвало да ви говори. — Йоримицу махна с ръка към възглавниците по пода. — Но защо не седнете?