Небесни псета

И двамата с Роза изпъшкахме и направихме кисели физиономии, докато сядахме по индиански — или по японски? — на възглавниците. Направи ми впечатление, че Йоримицу се движи из стаята грациозно като газела и сяда на възглавницата леко, като копринена кърпа, носена от лек ветрец. Почти веднага вратата в другия край на помещението се отвори — влезе поредният мъж в черно, който носеше поднос с красиви чаши за чай и чайник. Беше с едри месести ръце, но наля чая невероятно изискано, като започна от Роза. Останах с впечатлението, че изпълнява някакъв ритуал, но нямах представа какъв. Без да каже и думица, мъжът излезе бързо от стаята и затвори вратата след себе си. Йоримицу сякаш чакаше ние първи да отпием от чая, Роза вдигна чашата в нещо като наздравица и отпи мъничко.

— Вкусен е — отбеляза тя. — Жасмин.

Йоримицу кимна.

Не правя никаква разлика между марките чай, все ми е тая дали пия „Ърл Грей“ или „Джоуел Грей“. И аз сръбнах шумно от чашата. Горещата течност отиде право към дупката, останала от избития зъб, при което очите ми светнаха като три седмици върху еднорък бандит. Притиснах длан към устата си и разплисках половината чай, докато оставях чашата. На Йоримицу явно му стана неприятно, но въпреки това той ми подаде една от хартиените салфетки върху подноса, а с другата се зае да попива разлетия чай.

— Хубав е — изграчих аз. — Е, доста топъл е.

Йоримицу отново се поклони и почти се усмихна.

— Ще се постараем час по-скоро да намерим някого, който да прегледа устата ви — рече той, после се обърна към Роза: — И вашите рани.

— Ама как…

Мъжът вдигна ръка.

— Всичко с времето си. Първо трябва да поговорим.

Ние с Роза се спогледахме и свихме рамене. После кимнахме едновременно. Топката беше в неговото поле.

— Имате ли представа в какво сте се забъркали? — попита нашият домакин.

Прииска ми се да покажа колко остроумен съм, но се отказах.

— Не — отвърнах. — Не мисля, че знаем.

— И аз не мисля, че знаете. Кажете ми, госпожице Мендес, господин Бърнс: духовни хора ли сте? Или сте само набожни?

Въпросът ме завари неподготвен.

— А? — изпелтечих аз.

Роза поклати глава.

— Американците, особено американците християни се наричат набожни — често дори настояват, че са такива — но според мен те не са духовни. Освен това за щяло и нещяло се позовават на своя Бог. Вечно му благодарят, вечно го кълнат. За мен въплъщение на Америка е изразът „слава богу“. Както и „майната му“.

Ругатнята прозвуча някак смешно в устата на Йоримицу. И аз се чудя как не прихнах.

— Обичате да казвате и „Бог да пази Америка“, нали? Вашите политици, президентът го повтарят непрекъснато. Друга фраза, която съм научил тук, е „Божия страна“. Сякаш може да има само една такава страна. Сякаш Бог бди само над Америка. Оставам с впечатлението, че според вас само в Америка има свобода.

— Това са само думи — отбелязах аз.

— Точно за това ви говоря. Вие сте хора, които твърдите, че вярвате в Бог, твърдите, че сте набожни и вярващи. Но дали с тези твърдения наистина ставате набожни?

— Какво общо има това със ставащото тук? — попита Роза.

— Освен всичко останало сте и нетърпелив народ — рече Йоримицу. — Което е признак, че сте много незрели.

— Хо-хо, ха-ха! — прихнах аз.

Роза ме сръга с лакът в хълбока, при което ме прониза болка. Домакинът ми сякаш не го забеляза.

— Япония е много духовна страна. Макар и японците да не са толкова набожни в смисъла, който американците влагат в тази дума.

— Каква е разликата? — поинтересува се Роза.

— Набожните хора вярват — поясни Йоримицу и вдигна назидателно пръст. — Духовните хора също вярват, но не само това. Духовните хора и

чувстват

.

Той млъкна и отпи от чая. Държеше порцелановата чаша в две ръце, сякаш я пълнеше с вода от извор. И аз вдигнах чашата и отпих предпазливо. Чаят беше изстинал.

— В Япония духовността приема различни форми, има различни лица. Шинто, будизъм, конфуцианство, даоизъм — всички те са намерили място в сърцата на японците. И не само това, те са в съзвучие с… — Той се замисли, за да намери точната дума. — Те са modus vivendi. Множеството секти, култове и вери съжителстват и споделят усещането за духовност, без да… — Домакинът ни отново затърси най-точната дума. — Без да пораждат

балканизация

на вярата.

— Кой. Сте. Вие? — натъртих аз.

— Казвам се Минамото Йоримицу — изрече той бавно, сякаш говореше на дете. — Аз съм ямабуши. Освен това съм оябун на какуре.

— Какво означава това? — попитах аз.

— Важно е да разберете, че само ние стоим между вас и ръката на Джак Изкормвача. — Този път той се усмихна истински, макар че усмивката му пак си остана под мустаците и брадата. — Достатъчно топло ли е, господин Бърнс? — попита ме Йоримицу.

Божичко, как го мразя този град!