Небесни псета

Никак не ми се искаше да ни разделят с Роза, но тя каза да не съм се притеснявал. Не мисля, че човекът, който ме прегледа, беше истински лекар. Опитах се да го попитам право в очите, но дори и да разбираше английски, той не го показа с нищо. А при тези обстоятелства нямаше как да видя дипломата му, сложена в рамка на стената. При всички положения човекът свърши добра работа — смени превръзката на гръдния ми кош, въпреки че пипаше доста грубо, и ми даде някаква билкова отвара за болката в устата. Вонеше като блатна вода, но имаше вкус на лимон — изгълтах я и ако щете, вярвайте, но само след две минути тъпата болка в устата ме отпусна.

Докато сравнявахме впечатленията си от лечителя, ние с Роза решихме, че за нас се е погрижил един и същ Мълчалив Благодетел. Тя сподели с мен, че я е боляло кански, докато той е сменял лейкопласта по раните и ги е промивал, но дал и на нея някаква билкова отвара, от която болката бързо преминала. Само дето нейната отвара миришела на лимон и имала вкус на блатна вода.

Пак ни отведоха горе и ни вкараха в малка трапезария. Върху ниската маса имаше прибори за трима души. В средата бе сложена купа бял ориз, над която се виеше пара, около нея красиво бяха наредени чинии със суши и риби и раци, запържени със зеленчуци в масло. Посочиха ни да седнем. Предполагах, че и Йоримицу ще дойде при нас, но изведнъж почувствах такъв глад, че не ми беше до етикет. Никога не съм си падал по сурова риба и водорасли, но въпреки това започнах да се тъпча с тях. Бях принуден да дъвча само на дясната страна, това обаче не ме спря. За разлика от мен Роза не се нахвърли като звяр на храната, не личеше и да се гнуси от сушито, но и тя опита от гозбите. Вече си ядях допълнителното, когато Йоримицу най-сетне се появи, следван от поредния от множеството Мъже в черно, който носеше поднос със саке. Изчака Йоримицу да седне и чак тогава се зае да налива от сакето, започвайки от шефа. Никога не съм си умирал за саке, но си дадох сметка, че сега имам нужда точно от топло оризово вино. Прислужникът остави шишето, поклони се и излезе от стаята, като затвори вратата. Успях да зърна нашия приятел със сабята, който отново стоеше на пост отвън.

— Д’Артанян има ли си име? — попитах аз.

— Моля? — не ме разбра Йоримицу.

— Онова приятелче със сабята — поясних аз и кимнах към вратата.

— А, той ли! Бенкай.

Каза името още веднъж — този път по-бавно, и аз го повтарях, докато не го произнесох правилно. Разковничето бе да не слагаш ударението нито върху първата, нито върху втората сричка.

— Той ни спаси живота — рекох, но така, сякаш задавах въпрос.

— На два пъти — потвърди Йоримицу. Сигурно съм го погледнал недоумяващо, защото той добави: — Онази нощ в дома ви. Срещу двамата горьо-до. Това отново беше Бенкай.

— Горьо-до ли? — попитах аз.

Но още преди Йоримицу да ми е отговорил, в стаята влезе поредният от взаимозаменяемите Мъже в черно — носеше нов чайник с чай. Наля ни, поклони се и си тръгна.

— Ей, Бенкай! — провикнах се аз през отворената врата.

Мъжът със сабята надзърна в стаята, но по каменното му лице не трепна и мускулче.

— Тук май е забранено за жени — намеси се и Роза, след като вратата се затвори.

— Моля?

— Не виждам жени.

— А! — възкликна Йоримицу. — Да, ние тук сме братство.

— „Ние“, това са ка-ка не знам какво си ли? — вметнах аз.

— Какуре — поправи ме Йоримицу. — Какуре. Ние сме древен орден.

— Орден ли? — ахна Роза.

Йоримицу кръстоса ръце върху скута си и впери поглед в чашата със саке пред него. Останах с впечатлението, че се опитва да си изясни какво да ни каже и какво да премълчи.

— Ние в Япония — подхвана той — смятаме, че има осем милиона богове, които живеят в такама-ха-гара и нака-цу-куни — на небето и на земята. Боговете в Япония — ками, са като годишните времена, като приливите и отливите: идват и си отиват, появяват се и изчезват.

— Явно не разполагат с такава голяма сила — отбеляза Роза — като другите богове.

— И да, и не — отвърна Йоримицу. — Силата на боговете не е заложена само в боговете, нали така? Тя е заложена и във вярата в тях. В дълбочината на чувствата, които изпитват вярващите.

— И вие чувствате, че вярвате в женските бесове? — попитах аз.

— Според мен вие сам, господин Бърнс, сте усвоили мъдростта на подобна вяра. Убедили сте се на собствен гръб, че неверието не може да защити в достатъчна степен неверника.

— И в какво по-точно вярва вашата секта? — намеси се и Роза.

— Ние не се смятаме за секта в тесния смисъл на думата. Какуре означава „невидимите“.

— Невидими за кого? — поинтересува се Роза.

Йоримицу се усмихна. Погледна нея, после и мен.

— Запознати ли сте с Япония… поне малко?

— „Седемте самураи“ — обадих се аз. — „Йоджимбо“. Струва ми се, че съм чел и „Изгряващото слънце“. Или май се казваше „Разкриване“, вече не помня.

— Всъщност не — рече Роза и ме стрелна с очи.